Но преди това трябваше да се погрижи за доста неща. Не можеше просто да зачеркне Фука-Ери, Комацу и професор Ебисуно и да изчезне нанякъде. Не че им бе длъжен за нещо, нито носеше някаква морална отговорност към тях. Както каза Ушикава, по текущия въпрос тъкмо те се възползваха от Тенго. Но колкото и да твърдеше, че едва ли не насила е бил въвлечен в ситуацията, без да подозира за заговора в основата й, оставаше си фактът, че така или иначе е бил замесен. Не можеше просто да си вдигне шапката и да каже: „Край, повече не участвам. Правете каквото искате.“ Независимо накъде щеше да поеме оттук нататък, ще трябва първо да доведе нещата до някакъв определен край и да подреди личните си дела. В противен случай новият му живот можеше да се окаже опетнен от самото му начало.
Като си каза „опетнен“, се сети пак за Ушикава. Ох, този Ушикава!, въздъхна Тенго. Добрал се бе до някакви сведения относно майката на Тенго, които можел да му предостави.
Ако някога ви се прииска да ги проучите, мога да ви предам всички материали за майка ви такива, каквито са. Но досието й може да съдържа и не особено приятна информация.
Тенго дори не беше си направил труда да му отговори. Нямаше никакво желание да научи новините за майка си от устата на Ушикава. Всякаква такава информация щеше да е опетнена от мига, в които излезеше от устата му. Не, Тенго не желаеше да чува такива сведения от ничия уста. Всякакви вести, свързани с майка му, трябваше да дойдат не на парче, а като „всеобхватно откровение“. Като някакъв ослепителен космически пейзаж, толкова пространен, че да му се разкрие пред очите за частица от секундата.
Тенго, естествено, не знаеше дали едно такова драматично откровение го чака в някой момент в бъдещето. И дали изобщо ще му се яви. Но се нуждаеше от нещо тъй огромно, тъй зашеметяващо в мащабите си, че да конкурира, та дори и да засенчи внушителните образи на онзи „буден сън“, който така го дезориентираше, разтърсваше и измъчваше през всичките изминали години. Трябваше му нещо, което да прочисти тези образи веднъж завинаги. С фрагментирана информация нямаше да постигне същия ефект.
Тъкмо тези мисли занимаваха Тенго, докато изкачваше трите реда стъпала.
Тенго застана пред вратата на апартамента, извади ключа от джоба си, пъхна го в бравата и го завъртя. Но преди да отвори вратата, почука три пъти, изчака, после чукна още два пъти. И чак тогава полека открехна.
Фука-Ери седеше на масата и пиеше доматен сок от висока чаша. Беше облечена в онези дрехи, с които пристигна — раираната мъжка риза и тесните джинси. И въпреки това създаде у Тенго коренно различно впечатление от сутрешното. Трябваше му известно време, за да осъзнае в какво се състои разликата: бе прибрала косите си, така че се виждаха ушите й и тилът й. Розовите й ушенца като да бяха напудрени с мека четка и създадени съвсем наскоро по чисто естетически причини, а не с практичното предназначение да чуват звуци. Или поне на Тенго така му се стори. Тънкият, добре оформен врат под ушите блестеше матово, като отгледан на изобилно слънце зеленчук — идеален, привикнал към утринната роса и калинките. За пръв път я виждаше с вързана коса и гледката му се стори чудодейно интимна и красива.
Тенго протегна ръка зад себе си и затвори вратата, но остана на място. Оголените й уши и шия го объркаха не по-малко, отколкото ако бе видял чисто гола жена. Като пътешественик, открил тайния извор, от който започва реката Нил, Тенго, все още хванал дръжката на вратата и напълно онемял, впери във Фука-Ери присвитите си очи.
— Взех си душ — каза тя на омагьосания Тенго. Говореше с такъв сериозен тон, сякаш разказваше за някакво важно събитие. — Използвах ти шампоана и балсама.
Тенго й кимна. После изпусна насъбралия се в гърдите му въздух, откъсна ръка от дръжката и заключи вратата. Шампоанът и балсамът? Пристъпи напред, към средата на стаята.
— Звънял ли е телефонът, откакто ти се обадих?
— Хич — каза Фука-Ери. И леко поклати глава.
Тенго отиде до прозореца, разтвори леко завесите и погледна навън. В гледката от третия етаж нямаше нищо необичайно — никакви шляещи се подозрителни типове, нито паркирани пред сградата съмнителни автомобили; беше си най-нормален пейзаж от разпрострял се жилищен квартал. Деформираните дървета от двете страни на улицата бяха покрити с пласт сива прах. Бордюрът, маркиращ тротоара, бе доста поочукан. Покрай пътя лежаха зарязани ръждясали велосипеди. На една от стените имаше поставена от полицията табела: „Шофирането в пияно състояние — еднопосочна улица към съсипан живот“. (Да не би в полицията да работят специалисти по писането на поучителни сентенции?) Някакъв гаден на вид старец разхождаше тъпото си на вид псе. Една тъпа на вид жена мина с грозната си градска кола. Противни жици висяха между отвратителните стълбове. Изобщо цялата гледка през прозореца като да подсказваше, че светът се е спрял някъде по средата между състоянията на „жалко“ и „безрадостно“ съществуване и се състои от безкрайно струпване на всякакви случайно оформени микрокосмоси.