Но на себе си добави: А и нея много си я биваше. Така както във всяко село има поне по един фермер — майстор по поливното дело, така и тя бе майстор в секса. Обичаше да изпробва всякакви методи.
— Мъчно ли ти е, че тя вече не идва.
— Предполагам — рече Тенго. И отпи от чая.
— Понеже не можете да се сношавате.
— И затова, естествено.
Фука-Ери пак впери в нето безмълвния см поглед. Изглежда, през ума й минаваха някакви мисли за сношението. Но за какво точно си мислеше, никой не можеше да каже.
— Гладна ли си?
Фука-Ери кимна.
— От сутринта почти нищо не съм яла.
— Сега ще направя вечерята — каза Тенго.
И той почти не бе ял от сутринта и изпитваше глад. А и не можеше да измисли какво друго да прави в момента, освен да сготви.
Тенго изплакна ориза, сипа го в електрическия уред за варене на пара и го включи. Докато го чакаше да се сготви, свари супа мисо с водорасли вакаме и пресен лук, изпече на скарата една веяна скумрия, извади от хладилника малко тофу и го оваля в джинджифил, настърга парче ряпа дайкон и претопли няколкото останали му отпреди варени зеленчука. Приготви за добавяне към ориза няколко резенчета туршия от ряпа и няколко сини сливи, също от туршия. Кухничката изглеждаше възтясна за едрата му фигура, но това не го притесняваше. Беше свикнал да се оправя в нея.
— Съжалявам, но нищо по-сложно не мога да приготвя — каза.
Фука-Ери най-подробно оглеждаше умелите му действия из кухнята. После, явно силно впечатлена, разгледа подредения върху масата плод на усилията му и рече:
— Знаеш да готвиш.
— Отдавна живея сам. Готвя колкото за себе си с максимална бързина, после сам си го изяждам с максимална бързина. Станало ми е навик.
— Винаги ли ядеш сам.
— Общо взето, да. Много рядко ми се случва да седна с някого. По едно време обядвах заедно с жената, за която говорехме. Но сега, като си помисля, много отдавна не ми се е случвало да вечерям с друг човек.
— Притесняваш ли се.
Тенго завъртя глава:
— Не особено. Най-обикновена вечеря. Но все пак ми е леко непривично.
— Аз се хранех заедно с много хора. Живеехме всички накуп, когато бях малка. И след като се пренесох при Професора, пак се хранех с най-различни хора. То все имаше гости.
За пръв път чуваше Фука-Ери да произнесе толкова много изречения накуп.
— Но докато се криеше, се хранеше сама, нали?
Фука-Ери кимна.
— Къде се беше скрила?
— Надалече. Професора ми го уреди.
— И какво ядеше, докато беше сама?
— Готови неща. Пакетирани храни. Отдавна не съм яла нещо готвено като това.
Фука-Ери посвети сума време на отделянето с клечките на месото на скумрията от костите. После поднасяше парченцата риба към устата си и посвещаваше още куп време на дъвченето им, сякаш опитваше някаква рядко срещана нова храна. Накрая отпи от супата мисо, повъртя я из устата си да й усети вкуса, остави клечките на масата и продължи да размишлява.
Малко преди девет на Тенго му се стори, че дочу далечен тътен. Разтвори леко завесите и надникна навън. По съвсем почернялото вече небе се носеха злокобни на вид облаци.
— Права беше — рече, след като притвори завесите. — Навън се очертава някакво много гадно време.
— Понеже човечетата се размърдват — каза с най-сериозен вид Фука-Ери.
— И това тяхно размърдване действа по особен начин на времето ли?
— Зависи. Времето зависи от това как го гледаш.
— Какво значи „зависи от това как го гледаш“?
Фука-Ери поклати глава:
— И аз не знам точно.
Тенго също не бе наясно. Според него времето бе някакво самостоятелно, обективно състояние. Но дори и да упорстваше, надали щеше да научи нещо повече. Затова реши да й зададе съвсем различен въпрос:
— Според теб човечетата са ядосани за нещо, така ли?
— Нещо ще стане.
— От какъв род „нещо“?
Фука-Ери поклати глава:
— Скоро ще видим.
Измиха заедно чиниите, подсушиха ги и ги прибраха, после пак седнаха един срещу друг на масата и продължиха да пият чай. Лично той би предпочел да пие бира, но при създалите се обстоятелства реши, че ще се въздържи от пиене този ден. Долавяше някаква заплаха във въздуха и му се щеше да е с ясно съзнание, ако нещо наистина се случи.