— Най-добре ще е да си легнем рано — каза Фука-Ери, стиснала бузите си с две длани като онзи, пищящия на моста в картината на Мунк. Само дето не пищеше, а просто й се спеше.
— Окей. Можеш да спиш на леглото ми — рече Тенго. — Аз пак ще преспя на дивана. Не ме притеснява. Навсякъде мога да спя.
Което си беше вярно. Тенго бе в състояние да заспи където и да било. Беше му нещо като дарба.
Фука-Ери само кимна. После остана загледана в Тенго за известно време, без да коментира. Накрая докосна наскоро произведените си уши, като да провери дали са си още на мястото.
— Ще ми услужиш ли с пижама. Не си нося моята.
Тенго извади втора пижама от скрина в спалнята и я връчи. Беше същата, която бе ползвала при предишното си идване — синя пижама дюс, изпрана и сгъната оттогава. Тенго я поднесе към носа си да провери дали не мирише, но не усети никакво ухание. Фука-Ери я взе, влезе в тоалетната да се преоблече, после се върна на масата. Косата й вече бе спусната. Маншетите на ръкавите и крачолите бяха навити както преди.
— Още няма девет — хвърли Тенго поглед на стенния часовник. — Ти винаги ли си лягаш толкова рано?
Фука-Ери завъртя глава:
— Днес е специален ден.
— Понеже навън се размърдват човечетата ли?
— И аз не знам. Просто се чувствам уморена.
— Вярно е, че имаш сънлив вид — призна Тенго.
— Би ли ми прочел или разказал нещо за „лека нощ“ — попита Фука-Ери.
— Разбира се — каза Тенго. — И без това нямам какво да правя.
Вечерта бе задушна, гореща, но щом легна, Фука-Ери издърпа юргана до брадичката си, като да постави плътна преграда между външния и нейния си собствен свят. В леглото имаше вид на не повече от дванадесетгодишна. Иззад прозореца гръмотевиците ставаха все по-силни, като че ли почваха да падат все по-наблизо. При всеки гръм стъклата на прозорците се раздрънкваха. Но най-странното бе, че светкавици изобщо не се забелязваха; по абсолютно черното небе пробягваха единствено мощни светкавици. И за дъжд нямаше никакви признаци. Очевидно някакво равновесие бе нарушено.
— Наблюдават ни — рече Фука-Ери.
— За човечетата ли говориш? — попита Тенго.
Фука-Ери не му отвърна.
— И те знаят, че сме тук?
— Разбира се, че знаят — каза Фука-Ери.
— Какво ли са намислили да ни направят?
— Нищо не могат да ни направят.
— Това е хубаво.
— Засега поне.
— Засега не могат ни пипна — повтори неуверено Тенго. — Но не се знае докога.
— Никой не може да каже — обяви убедено Фука-Ери.
— Но макар на нас да не могат нищо да ни сторят, могат вместо това да направят нещо на хората около нас, а?
— Възможно е.
— Да им сторят ужасни неща?
Фука-Ери присви за известно време очите си с крайно сериозен вид, като да се вслушваше в песента на някой корабен призрак.
— В определени случаи — рече.
— Предполагам, че човечетата са използвали силата си срещу моята приятелка. За да ме предупредят.
Фука-Ери измъкна ръка изпод завивката и почеса наскоро създаденото си ухо. После пак я пъхна отдолу.
— Човечетата са ограничени в онова, което могат да правят.
Тенго прехапа устна за миг, преди да каже:
— А на какво по-точно са способни?
Фука-Ери понечи да изкаже мнението си по въпроса, но размисли и се отказа. Неизказаното й мнение потъна там, откъдето бе тръгнало — в някакво дълбоко, тъмно, непознато място.
— Ти каза, че човечетата притежават мъдрост и сила.
Фука-Ери кимна.
— Но имат и известни ограничения.
Фука-Ери кимна.
— И това се дължи на факта, че са хора от гората; докато са в гората, не могат лесно да отприщват възможностите си. А пък на този свят има някакви ценности, които позволяват човек да се съпротивлява на тяхната мъдрост и сила. Правилно ли те разбирам?
Фука-Ери не му отвърна. Може би въпросът му бе прекалено дълъг.
— Ти някога срещала ли си ги тези човечета?
Фука-Ери го изгледа с празен поглед, сякаш не проумяваше смисъла на въпроса му.
— Виждала ли си ги някога в действителност? — парафразира Тенго въпроса си.
— Да — рече Фука-Ери.
— Колко човечета си видяла?
— Не знам. Повече, отколкото пръстите на двете ми ръце.
— Тоест не само едно.