— Неканени пътници.
— Точно така.
Пак се чу далечен гръм. Но този път по-силен от предишния. И пак нямаше светкавица. Само тътен. Странно, рече си Аомаме. Толкова наблизо гърми, а не святка. И не вали.
— Дотук разбрахте ли какво ви казах?
— Слушам ви — отвърна Аомаме, вече махнала иглата от точката на врата му. Умишлено я държеше насочена към празното пространство. Съсредоточила бе цялото си внимание върху думите му.
— Щом има светлина, трябва да има и сянка, а щом има сянка, значи има и светлина. Няма сянка без светлина, нито светлина без сянка. Точно това пише и Карл Юнг за сянката в една от книгите си: „Колкото по-положителни сме ние, толкова по-голямо зло е тя… колкото по-отчаяно се стремим да сме добри, чудесни и идеални, толкова повече развива сянката една категорична воля да е черна, зла и разрушителна… Фактът, че човек се напряга пряко сили да е безупречен, кара сянката да слезе в ада и да се превърне в сатаната. Понеже от гледната точка и на природата, и на истината е еднакво грешно както човек да надмине себе си, така и да не достигне себе си“.
Не ни е известно дали така наречените човечета са добри, или лоши. В определен смисъл това надхвърля нашите разбирания и нашите определения. Живеем с тях много, много от отдавна — преди още да са се появили понятията за добро и зло, когато човешкият ум все още е тънел в невежество. Но важно е другото: че независимо дали те са добри, или зли, дали са сянка, или светлина, щом почнат да проявяват силата си, възниква и противодействащата сила. В моя конкретен случай, когато аз станах „посредник“ на — така наречените човечета, дъщеря ми стана нещо като посредник на силите, които противостоят на човечетата. По този начин равновесието се запази.
— Дъщеря ви ли?
— Да. Тя бе първата, която въведе човечетата. Тогава беше на десет години. Сега е на седемнадесет. В един момент човечетата излязоха от мрака, дойдоха тук чрез нея и ме направиха свой посредник. Дъщеря ми стана „възприемник“, а аз — „приемник“. Очевидно по природа сме се оказали подходящи за тези си роли. Но, така или иначе, те нас ни откриха. Не ние ги открихме.
— И поради това изнасилихте собствената си дъщеря.
— Съчетах се с нея. Този израз е по-близо до истината. А онази, с която се съчетах, бе, най-строго погледнато, моята дъщеря като концепция. „Да се съчетаеш с някого“ е двусмислен израз. Основното в случая бе да се слеем в едно — в качеството ни на възприемник и приемник.
Аомаме поклати глава:
— Изобщо не ви разбирам. Правили ли сте секс с дъщеря си, или не?
— В крайна сметка отговорът на въпроса ви е — и да, и не.
— Това и за малката Цубаса ли се отнася?
— По принцип, да.
— Но матката на Цубаса е съсипана — и то не „по принцип“, а в действителност.
Мъжът завъртя глава:
— Видяното от вас е само външната изява на една концепция, а не действителната й субстанция.
Аомаме взе да изтървава нишката на бързо протичащия им разговор. Спря да овладее дишането си и чак тогава попита:
— Според вас излиза, че концепцията е възприела човешка форма и е избягала със собствените си два крака, така ли?
— Най-просто казано.
— И че видяната от мен Цубаса не е била действителна субстанция?
— Именно затова бе възвърната.
— Възвърната ли?