Напъна се с все сила да си мисли за друго, но се оказа, че изобщо не е в състояние да мисли за каквото и да било. Озовал се бе в някакъв хаос. Вътре в този хаос времето като че ли бе спряло. Но времето поначало не спира. Теоретически е невъзможно. По-скоро може би бе загубило своята еднородност. В дългосрочен план времето се движи напред с фиксирана скорост. По това две мнения няма. Но в рамките на определен времеви отрязък то може да загуби своята еднородност. И в подобни периоди на отпускане категории от рода на ред и вероятност губят изцяло своята стойност.
— Тенго — каза Фука-Ери. Досега никога не го бе наричала с малкото му име. После повтори: — Тенго — сякаш се упражняваше в произнасянето на дума на чужд език.
За какво й е изведнъж да ме вика по име?, чудеше се Тенго. После Фука-Ери бавно се приведе, докато лицето й почти опря в неговото. Леко отворените й устни се отвориха докрай, мекият й ароматен език се пъхна в устата му и взе да търси непреклонно неоформените думи, за да открие гравирания върху тях таен код. Тенговият език реагира несъзнателно на това движение и след миг и двата им езика заприличаха на две млади змии върху пролетна поляна, току-що събудени от зимен сън и преплитащи се жадно, всяка една мамена от миризмата на другата.
После Фука-Ери протегна дясната си ръка и хвана Тенговата лява. Сграбчи я мощно, сякаш искаше да увие дланта му в своята. Малките й нокти се забиха в дланта му. И след като приключи с енергичната си целувка, Фука-Ери се изправи.
— Затвори очи — рече му.
Тенго я послуша. И в затворените си очи откри някакво дълбоко, сумрачно пространство — тъй дълбоко, че сякаш стигаше до самия център на Земята. Постепенно в пространството се появи някаква светлина като при здрач — като при онзи сладък, носталгичен здрач, увековечаващ края на един дълъг ден. И вече можеше да види носещите се в този здрач безбройни фини, наподобяващи напречен разрез частици — прах, или може би полен, или нещо съвсем друго. Накрая дълбините взеха да се свиват, светлината се усили и очите му взеха да виждат и заобикалящите го предмети.
Изведнъж усети, че е на десет години и се намира в класна стая в основно училище — в реално време и на реално място. И светлината бе реална, и неговото десетгодишно „аз“ бе реално. И той в действителност дишаше въздуха в тази стая, усещаше мириса на полираното дърво и тебеширения прах по изтривалките за черната дъска. В стаята беше само той с момичето. Другите деца ги нямаше. Тя бързо се възползва от създалата се възможност, и то — много смело. Или може би бе очаквала това да се случи. Така или иначе, тя стоеше до него, протегна дясната си ръка и сграбчи неговата лява, а очите й не се откъсваха от неговите.
Усети, че устата му е пресъхнала. Толкова бързо стана всичко, че не знаеше нито какво да направи, нито какво да каже. Просто стоеше неподвижен и оставяше момичето да стиска ръката му. Докато в един момент не усети дълбоко в слабините си слабо, но пронизващо пулсиране. Не приличаше на нищо, което бе изпитвал дотогава — пулсиране като далечния рев на морския прибой. В същото време до ушите му достигаха и действителни звуци — долитащите отвън през отворения прозорец детски викове, ритането на футболна топка, ударът с бухалка по топка за софтбол, пискливото негодувание на момиченце от по-долните класове, несигурните ноти на флажолетния ансамбъл, репетиращ „Последната лятна роза“. Следучилищни занимания.
Искаше му се и той със същата сила да отвърне на стискането на момичето, но усещаше ръката си безсилна. Донякъде поради това, че захватът на момичето бе прекалено силен. Освен това, както усети в този миг, и тялото му отказваше да се движи. Това пък какво беше? Не можеше дори пръста си да помръдне, като да бе целият парализиран.
Изглежда, времето е спряло, мина му през ум. Дишаше тихо и се вслушваше в собствените си вдишвания и издишвания. Морето продължаваше да бушува. И внезапно усети, че всички действителни звуци са замлъкнали. Пулсирането в слабините му се бе превърнало в нещо друго, нещо по-ограничено, и скоро усети едно особено смъдене. А смъденето на свой ред премина в някаква фина прахообразна субстанция, която се смеси с кипящата му червена кръв, запращана по всичките му кръвоносни съдове до всички части на тялото му от мощно помпащото му сърце. В гърдите му се оформи нещо като плътно облаче, което промени ритъма на дишането му и втвърди биенето на сърцето му.