Аомаме, каза си Тенго. На всяка цена трябва да видя Аомаме, мислеше си той. Длъжен съм да я намеря. Защо пропилях толкова време, за да осъзная нещо така очебийно? Та нали тя ми връчи онова скъпоценно пакетче. Защо го захвърлих някъде и толкова дълго не ми дойде на ум да го отворя? Прищя му се да завърти глава, но това все още не бе по силите му. Тялото му не се бе отърсило от обзелата го парализа.
Скоро след това Фука-Ери се върна от банята. Поседя известно време на ръба на леглото, увита в хавлиена кърпа.
— Човечетата се укротиха — обяви като хладнокръвен, умел разузнавач, докладващ положението на фронта. После с пръст описа във въздуха кръгче — идеално, прекрасно кръгче, достойно за ръката на италиански ренесансов художник върху черковна стена: кръгче без начало и без край. Кръгчето повися известно време във въздуха. — Всичко свърши.
След което момичето стана и свали от себе си хавлията. Чисто гола постоя така известно време, сякаш чакаше влажното й тяло да изсъхне по естествен път на неподвижния въздух. Гледката бе разкошна: гладки гърди, долен торс без нито един срамен косъм.
Наведе се и вдигна падналата на пода пижама и я облече на голо, без бельо; закопча горнището, завърза кордата на долнището. Тенго наблюдаваше всичко това в притъмнялата стая, така както се наблюдава изживяващо метаморфоза насекомо. Пижамата му й бе възголяма, по това не й пречеше да се чувства удобно в нея. Фука-Ери се пъхна в леглото, намери полагащото й се тясно пространство и положи глава върху Тенговото рамо. Той усети формата на ушенцето й върху голото си рамо и топлия й дъх по основата на шията си. Постепенно и парализата му взе да изчезва, така както идва и морският отлив, когато му дойде времето.
Въздухът продължаваше да е влажен, но вече не бе неприятно лепкав. Навън насекомите почваха да нищят. Ерекцията му спадна и пенисът му пак тръгна да си ляга в кротката кал. Нещата бяха изминали своя път; кръгът се беше затворил. Един идеален кръг бе описан във въздуха. Животните напуснаха ковчега и се пръснаха по земята, за която копнееха, като всяка двойка зае полагащото й се място.
— Най-добре е да заспиш — каза тя. — Много дълбоко.
Да заспя много дълбоко, рече си Тенго. Да заспя, а след това да се събудя. Какъв ли ще е светът на утрото?
— Никой не знае отговора на този въпрос — каза Фука-Ери, прочела мислите му.
Петнадесета глава
(Аомаме): А сега е време за призраци
Аомаме извади едно резервно одеяло от гардероба и го разстла върху едрото тяло на мъжа. После сложи пръст на тила му — да се убеди, че пулсът му е спрял напълно. Така нареченият техен Вожд се бе преселил вече в друг свят. Не знаеше точно що за свят е, но твърдо не бе светът на 1Q84 година. В този свят той се бе превърнал в така наречения покойник. Пресякъл бе границата, която отделя живота от смъртта, и то без да издаде и най-малкия звук, само с мигновено потръпване, сякаш му бе станало студено. И без да пролее и капка кръв. Освободил се бе от всички страдания, лежеше, тих и мъртъв, по корем върху постелката за йога. Както винаги, бе свършила работата си бързо и точно.
Постави корка върху игличката и върна ледокопа в кутийката му. А тя потъна в синия сак. Извади „Хеклер & Кох“-а от найлоновия плик и го пъхна под ластика на долнището си със свален предпазител и патрон в цевта. Допирът на твърдия метал с гръбнака й й създаде чувство за сигурност. Отиде до прозореца, затвори плътните завеси и в стаята пак се възцари мрак.
Взе сака и се отправи към вратата. С ръка върху дръжката се обърна да хвърли последен поглед на проснатия насред тъмната стая огромен мъж. Видът му бе като на спящ човек — така както го бе заварила при идването си. И никой друг на този свят освен Аомаме не знаеше, че вече не е жив. Може би с изключение на човечетата, което ги бе накарало да спрат с гръмотевиците си. Разбрали бяха, че вече е безсмислено да пращат подобни предупреждения. Животът на избрания им посредник бе стигнал до своя край.
Аомаме отвори вратата и пристъпи в съседната стая. Отвърна очи от силната светлина. Затвори безшумно след себе си. Нула номер седеше на дивана и пиеше кафе. Върху масата имаше кана и голям поднос от рум сървиса, отрупан със сандвичи, наполовина вече изядени. До тях имаше и две неизползвани кафени чаши. Конската опашка седеше на стол в стил рококо до вратата с изправен гръбнак, както го бе оставила. Имаше чувството, че и двамата са седели неподвижно през цялото време, без дума да си разменят, такова спокойствие дареше в стаята. При влизането на Аомаме Нула номер остави чашата си върху чинийката и тихо се изправи.