Стъпи върху мокета в абсолютно правия коридор и съвсем хладнокръвно се запъти към асансьора. Имаше усещането, че Конската опашка е подал глава през вратата и следи всяко нейно движение. Продължаваше да чувства как острият му като бръснач поглед пронизва гърба й. Всеки мускул в тялото й пареше, но тя си наложи да не се обърне. В никакъв случай не биваше да се обръща. Едва след като свърна покрай ъгъла, усети как я напусна напрежението. Но и сега не можеше да се отпусне. Не се знаеше какво можеше да се случи всеки миг. Натисна копчето на асансьора за надолу, после се пресегна зад гърба си и държа пистолета, докато асансьорът пристигна (а това трая цяла вечност), готова да извади оръжието, ако Конската опашка променеше решението си и хукнеше след нея. Щеше да се наложи да го застреля, преди да я е докоснал с мощните си ръце. Или да се застреля без капка колебание. Не можеше да реши кое от двете да предприеме. Току-виж се оказала неспособна да вземе такова решение.
Никой обаче не дойде подире й. Хотелският коридор си остана тих. Вратата на асансьора се отвори със звън и Аомаме влезе. Натисна бутона за партера и зачака врати те да се затворят. Прехапа устна и впери поглед в таблото с номера на етажа. После излезе от асансьора, прекоси просторното фоайе и взе чакащото пътници такси пред главния вход. Дъждът бе престанал окончателно, но от цялото шаси на таксито продължаваше да капе вода, сякаш бе доплавало дотук под вода. Аомаме каза на шофьора да я откара до западния изход на гара Шинджуку. Докато се отдалечаваха от хотела, издиша всичкия насъбрал се в нея въздух. После затвори очи и изпразни и мозъка си. Имаше нужда известно време да не мисли за нищо.
Изведнъж ужасно й се доповръща. Сякаш цялото съдържание на стомаха й се бе устремило към гърлото й. Успя някак си да го задържи. Натисна копчето и отвори стъклото на задната врата до средата, което изпрати влажен нощен въздух дълбоко в дробовете й. После се облегна назад и няколко пъти вдиша с пълни гърди. В устата й се яви някакъв злокобен вкус, като че нещо в нея бе взело да шие.
Изведнъж й хрумна да бръкне в джоба на панталона си, където обикновено носеше две плочки дъвка. Разопакова станиола с леко треперещи ръце. Пъхна дъвките в устата си и бавно запреживя. Градинска мента. Приятният познат аромат й помогна да овладее нервите си. Докато челюстта й се движеше, гадната миризма в устата й взе да изчезва. Не че нещо в мен действително загнива, помисли си. Явно страхът си прави някаква лоша шега с мен.
Но, така или иначе, всичко свърши, мислеше си Аомаме. Повече няма да ми се налага да убивам. А това, което извърших, бе справедливо. Той заслужаваше да го убия заради всичките му прегрешения. Просто получи заслужено наказание. А пък (по чиста случайност) и той копнееше да го убият. Осигурих му мирната смърт, за която мечтаеше. Нищо лошо не съм сторила. Само дето наруших закона.
Но колкото и да се напъваше, Аомаме не успя да се самоубеди, че всичко това е вярно. Само преди броени мигове бе убила със собствените си ръце едно далеч не обикновено човешко същество. Останал й бе яркият спомен от безшумното потъване на игличката в тила на мъжа. Все още ръцете й изпитваха онова крайно необикновено чувство, което доста я разстройваше. Разтвори длани и се втренчи в тях. Имаше нещо различно, коренно различно. Но не успяваше да схване кое точно се е променило и как.
Ако вярваше на собствените му думи, току-що бе убила един пророк, комуто е бил поверен божи глас. Но господарят на този глас ни най-малко не беше бог. Владели го бяха най-вероятно човечетата. Пророкът е в същото време и крал, а съдбата на краля е да бъде убит. С други думи, самата тя бе изпратен от провидението убиец. Чрез насилственото отстраняване на съществото, което е било както пророк, така и крал, тя е съхранила равновесието между доброто и злото, вследствие на което сега тя е на ред да умре. Но докато извършваше своето деяние, тя сключи сделка: като убива онзи човек и на практика се отрича от собствения си живот, тя спасява Тенговия. Такъв бе смисълът на сделката. Ако можеше да вярва на думите му.