– Ти си буден! – извиквам.
Той трепва и стиска глава със здравата си ръка.
„О, мамка му!“
Сигурно има адски махмурлук, а аз съм се разпищяла като жена призрак. Отстъпвам няколко крачки назад до стола зад мен и сядам. Нямам представа какво да кажа. Нямам намерение да го питам как се чувства, това е очевидно. Няма и да го заливам с лекции за лична сигурност или за пренебрегване на здравето.
Искам да го питам дали помни скандала ни.
Искам да го питам защо не ми е казал, че притежава секс клуб или че има проблем с пиенето.
Искам да го питам дали се чуди какво правя тук и дали иска да си тръгна.
Искам да му кажа, че го обичам.
Но не го правя. Вместо това изтърсвам:
– Как се чувстваш?
И моментално ми се приисква да си бях държала устата затворена. Той въздъхва и оглежда наранената си ръка.
– Гадно – заявява рязко.
Сигурно се нуждае от течности, затова ставам и се отправям към кухнята.
– Къде отиваш? – пита той леко паникьосан и скача от дивана.
– Мислех, че се нуждаеш от вода – казвам и сърцето ми олеква малко. Виждала съм това изражение много пъти. Обикновено го следва доминиращият властен маниак, който ме приковава някъде, но не мога да се надявам на толкова много. Той няма силите да ме преследва, приковава или да властва над мен в този момент. Разочарована съм.
Джеси се задоволява с моя отговор и аз продължавам към кухнята. Поглеждам към часовника на фурната, докато вадя чаша. Осем часът. Спала съм цели десет часа. Това не се е случвало от... откакто бях за последно с Джеси.
Грабвам бутилка вода от хладилника и пълня чашата, преди да се върна. Заварвам го да седи на дивана, отпуснал глава в ръцете си, а одеялото е на купчина в скута му.
Отивам при него. Той вдига поглед и очите ни се срещат, когато му подавам водата. Той взима чашата със здравата си ръка и пръстите му обхващат моите. Отдръпвам се бързо и водата се разплисква от чашата. Не знам защо го правя, а изражението на лицето му ме кара да се чувствам безсърдечна. Той трепери страшно и се чудя дали е от това, че е спрял да пие. Сигурна съм, че четох някъде, че треперенето е симптом заедно с цял списък други признаци.
Той проследява погледа ми до ръката си и поклаща глава. Това е странно. Нещата никога не са били такива помежду ни. Никой от нас не знае какво да каже.
– Кога пи за последно? – питам. Това е глупав въпрос, но трябва да кажа нещо.
Отпива от водата и се срива обратно на дивана. Коремните му мускули изглеждат по-релефни от загубата на тегло.
– Не знам. Кой ден е днес?
– Събота.
– Събота? – пита и е очевидно шокиран. – Мамка му!
Приемам, че му се губи много време, но не е възможно да е бил в този апартамент пет дни и само да е пил. Със сигурност щеше да е мъртъв, нали?
После мълчанието отново се спуска и аз се озовавам пак на стола срещу него – въртя палци и ровя в ума си за нещо, което да кажа. Мразя тази ситуация. Обикновено не бих се замислила дали да се хвърля върху му, да увия ръце около него и да му позволя да ме обгърне напълно. Но той изглежда толкова крехък в този момент, което е глупаво, като се има предвид високото му мускулесто тяло. Моят силен немирник се е превърнал в трепереща купчина. Това ме убива. Този мъж не е мъжът, в когото се влюбих. Това ли е истинският Джеси?
Той сяда и върти чашата в ръцете си замислено. Познатият признак, че зъбните колелца се въртят в ума му, е утешителен. Това е нещо дребно, което разпознавам, но не мога да търпя мълчанието.
– Джеси, мога ли да направя нещо?
Той въздъхва.
– Има много неща, които можеш да направиш, Ава. Но нямам правото да искам да направиш нито едно от тях. – Не поглежда към мен.
– Искаш ли душ? – питам тихо.
Той се навежда напред и трепва.
– Да.
Гледам го как се мъчи да се изправи на крака и се чувствам като студенокръвна гад, задето не му помагам, но не знам дали би приел, а и не съм сигурна, че мога. Атмосферата между нас е толкова мъчителна.
Когато става, одеялата падат в краката му и той поглежда надолу към голото си тяло.
– Мамка му! – изругава и се навежда, за да вдигне едното. Увива го около кръста си и се обръща към мен. – Съжалявам – казва и свива рамене.
Съжалява?
Сякаш не съм виждала всичко това и преди. Много пъти при това. Според неговите думи няма място по тялото ми, което да не е покорил.
Раменете ми увисват и аз въздъхвам, когато тръгвам с него нагоре по стълбите към основната спалня. Отнема време и през целия път сме обгърнати от неловко мълчание, но накрая стигаме.
– Дали една вана няма да ти се отрази по-добре? – питам, като влизам напред в банята. Изглежда изтощен след катеренето на стълбите, така че няма да е забавно да стои под душа. Едно добро накисване във ваната вероятно ще помогне.