– Разбира се, господин Уорд – пропява весело Марио, като поставя две бутилки вода и една чаша на бара.
– Искаш ли да останеш тук, докато аз отида да проверя някои неща? – пита Джеси, като пуска ръката ми в скута си, взима бутилката и налива малко вода в моята чаша.
Повдигам вежда към него.
– Ще накараш Марио да ме пази ли?
– Не – казва той бавно, вглеждайки се предпазливо в мен. Чувам боботещия смях на Джон. – Вече няма нужда, нали?
– Предполагам, че не – повдигам рамене и оглеждам бара. – Къде са всички?
Той става и премества ръката ми в моя скут.
– Не работим в деня на годишното парти. Има твърде много неща, които трябва да се подготвят. – Той целува челото ми и взима своята бутилка с вода. – Джон?
– Готов съм, когато и ти си готов – отговаря Джон.
Джеси отмества кичур коса от лицето ми.
– Ще бъда възможно най-бърз. Сигурна ли си, че се чувстваш добре тук.
– Сигурна съм – прогонвам го аз.
Двамата мъже ме оставят на бара насред хаотичното движение на персонала, който лъска чашите и зарежда хладилниците. Имам чувството, че трябва да помогна, но тогава чувам, че телефонът в чантата ми звъни, и когато го изваждам, откривам името на Рут Куин да присветва на екрана. Би трябвало да оставя обаждането на войсмейл, тъй като това е почивният ми ден, но може би това е моята възможност да изляза и да пийна с нея.
– Здравей, Рут!
– Ава, как си?
Тя се държи приятелски. Прекалено приятелски.
– Добре, а ти?
– Чудесно. Получих графика за плащане и скиците. Много са хубави.
– Радвам се, че ти харесват, Рут. – Допускам, че ще е приятно да се работи с ентусиазиран човек като нея.
– О, сега когато ми показа колко невероятно може да изглежда моят ужасяващ първи етаж, нямам търпение да започнем.
– Добре, може да се заемем незабавно след като уредиш заплащането. Предполагам, че си получила фактура.
– Да, получих. Ще преведа сумата. Можеш ли да ми дадеш банковите детайли на фирмата? – пита тя.
– Не мога, Рут. Може ли да те помоля да се обадиш в офиса? Днес е почивният ми ден и нямам достъп до тези данни.
– Съжалявам. Извинявай, не знаех.
– Всичко е наред, Рут. Не беше нещо планирано. Няма проблем, наистина – уверявам я аз.
– Нещо приятно ли правиш? – разпитва тя.
Усмихвам се.
– Всъщност... да. Прекарвам приятно време с приятеля си – това звучи странно.
– О!
Настъпва тишина.
– Рут? Чуваш ли ме? – питам и поглеждам телефона, за да видя дали връзката не се е разпаднала. Не е. – Ало?
– Да, извинявай. Просто ти ми беше казала, че нямаш приятел – смее се тя.
– Че нямам проблеми с мъж. Исках да кажа, че нямам проблеми с мъж.
– Разбирам! Добре, ще те оставя да прекарваш приятно.
– Благодаря! Ще ти се обадя следващата седмица и ще продължим.
– Чудесно. Доскоро, Ава! – Тя затваря и аз си давам сметка, че не повдигнах въпроса кога ще пием по нещо. Тя също не каза нищо.
Прибирам телефона в чантата си и забелязвам Марио, който носи кашон, пълен със съставки за коктейли и с пресни плодове.
– Ава, добре ли си?
– Много добре, Марио. А ти?
Той повдига кашона към бара и аз му помагам, като го издърпвам към мен.
– Аз също съм много добре. Ще бъдеш ли моето... – той се намръщва – как го казвате... Опитно зайче?
– О, да! – звуча прекалено ентусиазирано. Харесва ми цялата работа със смесването, разбиването и опитването.
Той се подсмихва и ми подава малка дъска за рязане и кухненски нож.
– Ти режеш – инструктира ме той, като вади от кашона и ми подава кошница с различни плодове. Взимам една ягода, изчиствам я и я режа на две половини. – Да, така е добре. – Марио ми кима и започва да налива различни алкохолни напитки в сребърен шейкър.
Аз нарязвам цял куп ягоди, поставям ги в кутия с капак и започвам да режа лимоните. Марио пее ария от някаква италианска опера. И двамата седим на бара, а моето внимание се раздвоява между рязането на плодовете и начина, по който той отмерва и налива, с други думи – мотае се с най-различно оборудване за коктейли.
– А сега да се заемем с хубавата част – усмихва се той, захлупва капака на сребърния шейкър и продължава да го разклаща. Подхвърля го нагоре и го хваща, а после го премята през главата си и се завърта бързо, за да го улови. Зашеметена съм в момента, в който той удря шейкъра в страничната част на бара и налива тъмнорозова течност във висока чаша с мента и ягоди. – Воала – пропява, като ми предлага чашата.
– Леле! – въздишам при вида на покрития със захар ръб на чашата. – Как се казва?
– Това е „Гордостта на Марио“ – отвръща. Гласът му става по-висок в края на името. Той наистина се гордее. – Опитай! – казва. Побутва чашата към мен, а аз се накланям, за да помириша.