Мирише чудесно, но помня как последния път, когато Марио настоя да опитам едно от неговите питиета, то опари гърлото ми. Взимам чашата неуверено, а той кима нетърпеливо. Повдигам рамене и отпивам малка глътка.
– Хубаво е, нали? – Той ме заслепява с щастлива усмивка и започва да слага капаците на всички кутии с плодове.
– Да – отговарям и отпивам по-голяма глътка. Възхитително е. – Какво има в него?
Той започва да се смее и поклаща глава.
– А, не, не. Това аз не казва никого.
– Какво правите тук? – достига до мен откъм гърба ми дрезгавият глас на Джеси и аз се завъртам на стола си, за да го видя как стои зад мен, а челото му е прорязано от бръчката.
Задържам чашата настрани и се усмихвам.
– Трябва да опиташ. Боже мой!
Той отстъпва леко, а бръчката му се задълбочава.
– Не, благодаря, ще приема думата ти на доверие – казва и сяда до мен. – Не пий твърде много! – добавя и поглежда неодобрително към чашата.
– Съжалявам – промърморвам. – Не помислих. – Иде ми да се метна през бара и да се напъхам в кофата за боклук.
Марио сигурно е почувствал напрежението, защото скоро изчезва и ни оставя сами. Оставям питието на масата и се обръщам към бара. Великолепният коктейл вече не е толкова добър.
– Хей! – издърпва ме той от стола в скута си и аз мушвам глава под брадичката му. Не мога да го гледам. Чувствам се толкова глупава. – Няма проблем. Отпусни се! – усмихва се той. Изражението му не казва, че няма проблеми. Дали защото аз пиех? Той се накланя назад, за да погледне надолу към мен, и повдига брадичката ми с пръстите си. Очите му излъчват нежност. – Спри и ме целуни!
Подчинявам се незабавно, намирам врата му и го придърпвам надолу. Отпускам се напълно в ръцете му и го поглъщам, като стена в устата му. Чувствам как се усмихва, докато ме целува.
– Извинявай – повтарям се. Чувствам се глупаво.
– Казах да престанеш – предупреждава ме. – Не знам какво те притеснява.
Какво ме притеснява ли? Притеснява ме неговият укорителен поглед към алкохола.
– Уреди ли всичко? – питам.
– Да. Сега ще ядем, а после ще се приберем, за да се изкъпем и да се погушкаме малко. Става ли?
– Става.
– Добро момиче – казва той, целува ме леко и ме връща на стола ми. – Това е обядът ни – кимва през бара и аз виждам Пит, който носи поднос към нас и го полага на плота. – Благодаря, Пит! – казва Джеси.
– За мен е удоволствие, както винаги. Добър апетит! – Той ми отправя любезна усмивка. Толкова е мил. Всъщност всички, които работят за Джеси, са приятни, като се изключи една персона, но аз няма да позволя да ми съсипе деня на Седмото небе на Джеси.
Развивам ножа и вилицата и ги забождам директно в многоцветната салата, полята с вкусен сос. Трябва да разбера какво има в него.
– Хубава ли е?
Вдигам поглед над вилицата със салата и виждам как Джеси също сладко похапва от своята. Измърморвам одобрително. Мога да ям това всеки ден до края на живота си. Той ми се усмихва.
– Джеси, съгласен ли си групата да се разположи в далечния ъгъл на лятната стая?
Раменете ми се стягат, когато острият глас на Сара достига до мен.
– Да. Мислех, че вече сме се разбрали за това. – Джеси се обръща леко на стола си, за да я погледне, аз не. Оставам с лице към бара и започвам да ровя салатата си с вилицата.
– Така е, просто исках да съм сигурна. Как си, Ава? – пита тя.
Мръщя се над чинията. Наистина ли иска да знае? С удоволствие ще ù кажа. Усещам очите на Джеси върху себе си. Той очаква да се държа прилично и да отговоря на кучката. Извръщам се на стола и лепвам една неискрена усмивка на лицето си. – Добре съм, благодаря, Сара. А ти?
Усмивката ù е не по-малко фалшива от моята и аз се чудя дали Джеси забелязва явната враждебност.
– Добре съм. Очакваш ли празненството с нетърпение?
– Да – лъжа. Бих го очаквала с повече нетърпение, ако тя нямаше да е тук.
Джеси подсвирква и ме освобождава от принудените любезности.
– Тръгвам си. Ще се върна в шест. Погрижи се всичко да е наред горе! Апартаментите и общата стая остават заключени до десет и трийсет. – Джеси насочва вилицата си към входа на бара. – Без изключения – добавя твърдо.
Всяка надежда да довърша обяда си се изпарява напълно при споменаването на общата стая. Ще гледам как хората се отправят натам цяла вечер.
– Разбира се – потвърждава Сара. – Ще те оставя. Ще се видим по-късно, Ава.
– Довиждане! – усмихвам ù се и тя ми отвръща, но след последния път, когато бях тук, вече няма съмнение, че двете с нея не се харесваме, така че всички тези преструвки са безсмислени. Обръщам се отново към бара в първия възможен момент и продължавам да ровя в салатата си. Няма съмнение, че тя се държи приятелски само заради Джеси. Той трябва да я види в истинската ù светлина.