Започвам отчаяно да клатя глава.
– Джеси, моля те!
– Искаш да свършиш ли?
– Да.
Той натиска с палец клитора ми.
– Свърши! – командва той при поредния тласък нагоре, като ме запраща в безсъзнание, тялото ми се взривява, а отчаяният ми крясък ехти в банята.
Със звучно проклятие той ме повдига нагоре и ме спуска върху себе си отново, отново, отново. Крещя от шока и падам напред върху гърдите му, като се треса неконтролируемо. Усещам как ме повдига леко, отпуска ме надолу и се забива рязко в мен. Твърдите му бедра са груби под отпуснатото ми тяло.
– Исусе! – въздиша шумно, а водата се разлива около нас. – Ава, утре ще закопчая теб с белезници за леглото – задъхва се той. – Сега ме целуни!
Издърпвам глава от гърдите му и намирам устните му, докато той бавно върти бедра и извлича и последната капчица удоволствие от нас. Мога да заспя още тук, върху гърдите му.
– Занеси ме в леглото – мънкам върху устните му.
– Не те слушам – отговаря той сурово.
Стискам с длани страните му, за да го задържа на място, докато обсипвам лицето му с целувки в отчаян опит да го убедя да останем.
– Нека те любя! – шептя, местя ръце към тила му и хващам косата му. Иска ми се да останем, но знам, че няма шанс това да се случи.
– Скъпа, недей! Не понасям мисълта, че се налага да ти отказвам. Излизай! – отсича. Той ме избутва от себе си и се измъква, а аз мърморя сърдито, когато излиза от ваната.
Не понася да ми отказва? Да, но само когато му предлагам тялото си.
– Пусни си косата тази вечер – казва той и сграбчва една кърпа.
Излизам от ваната и пускам душа.
– Може би предпочитам да я вдигна нагоре – възразявам, докато влизам под водата и разнасям шампоан по косата си. Вече съм решила да я нося пусната, но се държа нагло.
Изкрещявам, когато дланта му подпалва задника ми, бързо измивам шампоана от косата си и отварям очи, за да се противопоставя на един намръщен и крайно недоволен мъж.
– Млъквай! – Това е тонът, който ме кара да се противопоставям. – Ще носиш косата си пусната. – Той плъзва устни върху моите. – Нали?
– Да.
– Знам, че ще го направиш. – Той излиза изпод душа. – Ти се приготвяй тук, аз ще използвам другата стая.
– Не и кремавата – крещя в паника. – Не влизай в кремавата стая!
– Успокой се, жено!
Гледам как напуска банята с капчици вода по рамената му, после се връщам под душа.
Двадесета глава
Стоя пред огледалото, което достига до пода, и се взирам в себе си, а стомахът ми е на възли. Косата ми е изсушена на лъскави бухнали вълни, гримът ми е естествен и нежен и аз съм облечена в роклята. Чувствам се невероятно, но нервите ми са опънати до крайност. Не съм сигурна дали това е заради мястото, на което отивам, или защото се тревожа невероятно много, че Джеси няма да хареса роклята.
Обръщам се пред огледалото, за да видя голия гръб, който като че разкрива дори повече, отколкото изглеждаше в магазина. Дали ще побеснее? Той почти получи сърдечен удар заради дълбоко изрязания гръб на лятната рокля.
Издухвам косата от лицето си, слагам прости обици от бяло злато – дантелата няма да понесе нищо повече – и прехвърлям гланца и пудрата в портмонето при телефона. На вратата се чука и сърцето ми се присъединява към вързалия се на възли стомах.
– Ава! Скъпа, трябва да тръгваме – казва той спокойно през вратата. Не прави опит да влезе и този малък жест, прибавен в допълнение към неговия нежен, несигурен глас, ми казва, че вероятно също е нервен. Защо? Нормално би нахлул без внимателно чукане или сладки приказки.
– Две минути – отговарям. Гласът ми е висок и треперлив. Пръскам се с любимия си парфюм на „Келвин Клайн“. Не следва нетърпеливо боботене и заповеди да си размърдам задника. Той просто ме оставя да си овладея нервите.
Няколко пъти си поемам успокояващо въздух, взимам чантичката си и изправям рамене. Не е добре. Аз съм глупаво нервна. Трябва да се изправя пред членовете на имението. Онези жени дадоха ясно да се разбере, че не съм добре дошла, и не мога да си представя, че ще променят мнението си само защото съм облечена в дизайнерска рокля или пък защото официално се водя приятелка на Джеси.
Въздъхвам дълбоко, повдигам полите на роклята, за да се насладя на обувките си, и поемам към вратата и към върха на стълбите.
Когато стигам до откритото пространство, чувам тихите хипнотизиращи звуци на „Нощи в бял сатен“ на „Муди Блус“, които се носят от вградените колони. Усмихвам се на себе си. И тогава го виждам.