Надигам бутилката и започвам да пия вода доброволно, преди Джеси да е имал възможност да ми нареди.
Той се покатерва на стола срещу моя и посяга да оправи диаманта ми.
– Добре ли си?
Потискам прозявка и кимвам.
– Чудесно.
Той се усмихва.
– Ще те заведа у дома. Денят беше дълъг.
Джон влиза в бара, тупва Джеси по рамото и кимва към мен:
– Добре ли си, момиче? – избоботва и аз кимвам. Внезапно съм останала без сили да говоря. Чувствам се напълно изтощена.
– Ще я прибера у дома. Всичко наред ли е горе?
– Всичко е наред – потвърждава Джон и ми кимва, а аз се прозявам отново. – Ще поръчам да изкарат колата ти. Заведи я у дома! – Той вади телефона си и дава няколко кратки и точни нареждания, след което кимва на Джеси.
– Трябва да се обадя на Кейт – успявам да промърморя уморено.
Джон се засмива с дълбокия си баритонов тембър, който отеква в цялото ми същество.
– Мисля, че тя току-що се качи горе със Сам.
Джеси също започва да се смее.
– Искаш ли да идеш да се сбогуваш?
– Не – отсичам. Лицето ми се изкривява от възмущение, а те се смеят още по-силно. О, Боже, дали и още някой ще се присъедини към тях? Къде е Дрю? Опитвам се да отпъдя неканените си мисли. – Заведи ме у дома! – Потръпвам и се свличам на уморените си крака.
Джеси и Джон разменят няколко думи, но мозъкът ми не желае да възприема чутото. Въпреки това долавям Джеси да казва, че няма да идва утре, което означава, че утре ще се излежаваме. Смятам да направя сцена, достойна за „Оскар“, ако ме събуди по тъмно и ми поднесе екипа за тичане.
Сбогувам се с Марио и с Джон и отпускам глава на рамото на Джеси. Той ме извежда от имението и ми помага да се кача в колата, след което се намества зад волана.
– Това беше най-хубавият ми ден – мърморя сънливо и се намествам в прохладната мека кожа. Наистина имах хубав ден, ако не броим безочливите уличници.
Усещам как прави мързеливи кръгове с ръка върху бедрото ми.
– Бебче, за мен това също беше най-хубавият ден, благодаря ти.
– За какво ми благодариш? – Прозявам се отново, а очите ми натежават. Аз бях тази, която глезеха и обсипваха с внимание.
– За това, че ми позволи да ти напомня – казва той тихо.
Обръщам сънени очи към него и се усмихвам. Той пали колата и потегля бързо. Затварям очи и се предавам на изтощението. Той ми е напомнил, чудесно, а аз съм щастлива, че му позволих.
– Утре ще съберем останалия ти багаж от Кейт – казва той, докато излизаме от имението. – В понеделник ще кажем на Патрик. И мисля, че трябва да съобщиш на родителите си, че съм нещо повече от приятел.
Мърморя недоловимо в съгласие. Официалното обявяване на връзката ни не ми изглежда голям проблем в момента, но съм наясно, че Патрик и родителите ми може да не са изпълнени с разбиране. За околния свят Джеси вероятно изглежда като властен тиранин и в известен смисъл е точно такъв, но той също така е цял куп други неща. Не съм сигурна, че мама и татко ще успеят да видят отвъд неговата жажда да ме контролира. Те ще решат, че поведението му е нездравословно, но дали е нездравословно, ако си го приел? Не защото си уплашен или беззащитен, а защото го обичаш неописуемо и защото моментите, в които ти иде да пищиш от разочарование и дори да го удушиш, са малка цена за моменти като този. Той е труден, така е, и аз се боря с него за някои неща, но не съм толкова заблудена да мисля, че аз съм водещата в нашата връзка. Знам точно защо се държи по този начин с мен. Знам, че живее в ужас да не му бъда отнета, но аз самата се чувствам по този начин. И не съм сигурна, че страхът на Джеси е неоснователен – особено след като научих подробности за миналото му.
Двадесет и четвърта глава
– Добро утро!
Отварям очи и дневната светлина ме заслепява. Еротичната музика, която слушах в общата стая, звучи на заден план. Красивото лице на Джеси плува над мен. Той изглежда неустоим със сутрешната си брада.
Опитвам се да повдигна ръце, за да го достигна, но те не помръдват.
„Какво става, по дяволите?“
Лицето му се озарява от дяволита усмивка и аз осъзнавам мигновено какво прави. Повдигам очи и намирам ръцете си закопчани за дъската на леглото.
– Смяташ да отидеш някъде ли? – пита.
Поглеждам отново към него и виждам, че дългите му мигли са покрили очите му. Би трябвало да очаквам това.
– Какво смяташ да правиш? – изричам, а гласът ми е прегракнал по повече от една причина.
– Ще се сприятеляваме – казва той с лека усмивка. – Ти искаш да се сприятелим, нали? – пита и веждите му се повдигат в очакване.