Засмивам се и вдигам ръце над главата си.
– Ами аз?
Той се отдръпва и ми се мръщи.
– Ще те изслушвам – мърмори нацупено. – Ти си една много предизвикателна бъдеща съпруга – добавя и сърдито заравя лицето си във врата ми.
О, той е толкова дебелокож. Но въпреки всичко няма да си правя труда да споря с него за това. Очаквах да ме притисне към стената и да ме чука до безсъзнание. Фактът, че просто ме държи в ръцете си, ме изненадва невероятно. Може би съм открила начин да се пазаря.
Той сяда и ме притегля в скута си.
– Отидете да пийнете в имението!
– Абсолютно не.
– Защо? – пита. Изглежда обиден.
– За да можеш да ме наглеждаш ли?
– Така е логично. Ще можеш да пиеш, аз ще съм спокоен, че си в безопасност, и ще мога да те прибера у дома.
Така го казва, че наистина изглежда логично, но аз нямам намерение да си търся белята. Ако се съглася сега, никога повече няма да мога да отида на бар.
– Не. Точка.
Той се цупи, но аз поклащам глава, за да потвърдя отказа си. А и тя ще бъде там, ще ме гледа и ще ми подмята гадни забележчици. Няма начин.
– Непоносима жена – отвръща. Мръщи се и става, без да ме изпуска от ръцете си. Поставя ме на крака и ме целува нежно. – Отивам да взема душ. Ще дойдеш ли? – повдига въпросително вежда и ми отправя дяволитата си усмивка. Нямам против да ми заповядва такива неща.
– Ще дойда след минутка. Трябва да звънна на Кейт. – Издърпвам се от прегръдката му и се връщам в кухнята. – Къде е телефонът ми?
– На зарядното. Не се бави!
Намирам телефона и се обаждам на Кейт.
– Ало? – долита до мен дрезгавият ù глас. Изглежда е махмурлийка.
– Здравей! Зле ли се чувстваш?
– Не, уморена. Кое време е?
Поглеждам към фурната.
– Единайсет.
– Мамка му – възкликва и аз чувам суматохата. – Самуел, загубеняко! Закъснях! Ава, трябваше да доставя една торта в Челси. Ще ти звънна по-късно.
– Остава ли уговорката за довечера? – крещя, преди тя да е затворила.
– Разбира се. Позволиха ли ти?
– Да. Ще бъда при теб в седем.
– Идеално. Дотогава!
Затварям и веднага получавам съобщение. Отварям го и в този момент наблюдателната система на апартамента започва да звъни. Тръгвам към безжичния приемник, който ще ме свърже с Клайв, и поглеждам към екрана на телефона.
Кръвта ми замръзва. Това е Микаел.
Не искам да чета съобщението, но палецът ми натиска бутона за отваряне, преди да успея да убедя мозъка си, че трябва да го изтрия, без да го чета.
Няма да успея за понеделник. Връщам се в Дания за известно време. Ще се свържа с теб, когато се прибера, за да уточним нова дата за срещата.
Стомахът ми се качва в гърлото и ме задушава, а телефонът ми започва да вибрира в ръката ми. Какво трябва да направя, по дяволите? Изтривам съобщението моментално, наясно съм с лошите обноски на Джеси и не искам да го намери. Не отговарям. Поне имам известно време да реша как да кажа на Патрик. Докога няма да го има? С какво време разполагам да се подготвя за срещата? Планирам да му отговоря и да му кажа, че вече знам за жена му и Джеси, но тогава интеркомът изпищява отново и ме стряска.
Отговарям на Клайв.
– Ава, има доставка за теб. Ще се кача след малко.
Нямам възможност да го питам от кого е, защото той затваря. Връщам се в кухнята, неспокойна и нервна започвам да търся в настройките на телефона възможност да го кодирам, така че Джеси да не може да чете съобщенията, които Микаел би могъл да ми изпрати. Той ще стане много подозрителен, когато види, че съм го заключила, но по-добре да се справям с обида, отколкото с висока метър и деветдесет вихрушка. Отварям вратата и чувам идването на асансьора и мърморенето на Клайв. Изпълнена с любопитство, тръгвам към асансьора и виждам как Клайв вдига кутия след кутия и чанта след чанта.
– Ава, имаш сериозен проблем. Мисля, че си пристрастена към пазаруването. Искаш ли да внеса всичко? – пуфти той.
– Ъъъ, да. – Навсякъде е пълно с чанти и кутии за подаръци от „Хародс“. Какво става, по дяволите? Аз просто стоя там и държа вратата отворена с увиснало чене, докато Клайв пъхти и ги внася в апартамента.
Не мога да повярвам, че го е направил. Защо не заподозрях, че пропускам нещо, когато той с такова желание отстъпи? Или по-скоро ме накара да повярвам, че съм постигнала своето. Този мъж вероятно е похарчил огромна сума пари вчера.
Клайв стоварва и последната чанта и тръгва към вратата.
– Това е всичко. Остана ли нещо?
Гледам смутено в гърба му.
– Моля?
Той се обръща и се намръщва.
– В магазина? Всичко ли изкупи?
– Ъъъ, да. Благодаря, Клайв.
– О, една млада жена се отби – информира ме той, но внезапно си затваря устата, осъзнавайки грешката си.