– Тъкмо слизам на „Юстън“2.
– Как са мама и татко?
– Разтревожени – заявява решително.
– Няма нужда да са.
– Да, но са. Аз също. Къде си?
„Мамка му!“
– У Кейт – лъжа. Няма да говори с нея, нито пък ще я посети, така че няма как да открие, че лъжа. Освен това мама знае, че би трябвало да съм у Кейт, и съм сигурна, че му го е казала.
При споменаването на Кейт настъпва мълчание.
– Разбирам – казва той кратко. – Все още ли си там?
Усещам напрежение в гласа му. Не са се виждали от години, но времето, както изглежда, не е лечител.
– Само временно, Дан. Търся си нещо, даже в момента.
– Говорила ли си с онзи кретен, твоя бивш? – пита, а ядът в гласа му е осезаем.
– Не, но чух, че поддържа връзка с мама и тате. Много мило от негова страна.
– Шибан идиот! Трябва да поговорим за това. Мама ми разказа за малкия разговор, който е провела с Мат. Знам, че той е змия, но тя се тревожи.
– Обадих се – защитавам се.
– Да, знам също, че не си ù казала всичко. Какъв е този нов мъж?
Замръзвам насред крачка. Добър въпрос.
– Дан, има някои неща, които не можеш да кажеш на родителите си.
– Да, но можеш да кажеш на брат си.
– Мога ли? – изтърсвам. Силно се съмнявам. Големият ми брат вероятно би се присъединил към татко в кардиологичното отделение. Това е причината да не отида в Нюкий – разпит и натякване. В един момент ще трябва да ги изтърпя, но не е нужно да е точно сега. Никога не съм била по-доволна, че родителите ми живеят толкова далеч.
– Да, можеш. Е, кога ще те видя? – пита той малко по-радостно.
Да ме види или да ме изстиска за информация?
– Утре?
– Мислех, че ще се видим днес – казва. Изглежда разочарован.
Аз също съм. Наистина искам да го видя, но от друга страна – не искам.
– Съжалявам. Търся си квартира и имам да довършвам купища скици – отново лъжа, но не бих могла да събера сили да изглеждам нормално за толкова кратко време. Може би до утре ще съм се измъкнала от тази дупка на депресия и несигурност. Много силно се съмнявам, но поне имам време да опитам.
– Страхотно! Ще изкараме заедно цял ден – потвърждава той страховете ми.
Цял ден в измъкване от въпросите му?
– Добре, звънни ми сутринта! – казвам и тайно се надявам да излезе с всичките си приятели довечера и да има ужасен махмурлук, който да забави обаждането му. Трябва ми време.
– Разбира се. Ще се видим утре, хлапе – казва и затваря.
Започвам да търся начини да се измъкна от това, но след час безцелно крачене из апартамента не откривам никакъв. Не мога вечно да го избягвам.
Домофонът звъни и аз отговарям.
– Ава, човекът от поддръжката се качва, за да оправи вратата. Стъклото на колата на господин Уорд беше подменено.
– Благодаря, Клайв – затварям и тръгвам към вратата.
Отварям на някакъв възрастен мъж, който вече оценява щетите.
– Да не се е забил носорог тук? – пита и се почесва по главата.
– Нещо такова – измърморвам.
– Мога да я обезопася засега, но трябва да се подмени. Ще я поръчам и ще ви кажа кога пристига – казва и оставя кутията с инструменти на пода.
– Благодаря – оставям го да дочупва строшените парчета от рамката на вратата и се обръщам. Откривам Джеси да гледа полузаспал подозрително към вратата.
– Какво става? – пита той.
– Джон се „сби“ с предната ти врата, когато ти не отвори – информирам го сухо.
Веждите му подскачат нагоре, но изглежда разтревожен.
– Трябва да му се обадя.
– Как се чувстваш? – питам. Оглеждам го внимателно и стигам до заключението, че изглежда малко по-ведър след един час дрямка.
– По-добре. Ти?
– Добре съм. Време е да те заведа в болницата. Ще си взема чантата – добавям, заобикалям го и тръгвам навътре.
Сграбчва ръката ми.
– Ава!
Спирам и очаквам продължение – някакви думи, които ще оправят това, но не получавам нищо, само топлина, която се просмуква в плътта ми от здравата му ръка. Поглеждам към него и откривам, че ме наблюдава, но все още не отваря уста.
Въздъхвам тежко и се издърпвам, но после си спомням, че колата ми не е тук. Как ще го отведа в болницата?
– Мамка му! – ругая тихо.
– Внимавай с езика, Ава! Какво има?
– Колата ми е пред Кейт.
– Ще вземем моята.
– Не можеш да караш с една ръка. – Шофирането му ме плаши адски дори когато е в най-доброто си състояние. Няма начин да се съглася да кара с една ръка.
– Знам. Може ти да караш – отвръща. Хвърля ми ключовете и аз леко се паникьосвам. Той ми се доверява да карам кола, която струва повече от сто и шестдесет хиляди паунда?
– Ава, караш като бабичка. Ще натиснеш ли педала? – стене Джеси.