– Колко време ще отнеме това? – Джеси отново се връща към предишното си гневно състояние.
– Сър, в събота вечер в централната част на Лондон винаги е много натоварено.
– Прибирам я у дома веднага – казва Джеси с абсолютна увереност. Поглеждам го и на мига разбирам, че не си заслужава да се спори с него. Не и ако искаш да живееш.
Лежа отпусната в пълен унес, докато махат системата ми и лекарят говори с Джеси. Не чувам нищо. Всичко е някак размътено в далечината. Как е възможно да се случи? Нито веднъж не съм оставила питието си безконтролно. Не съм приемала питиета. Бях разумна и внимателна. Исусе, а ако бях отишла в тоалетната няколко секунди по-рано и се бях разминала с Джеси? Можеше да припадна и да не разбера какво става около мен. Можеше да бъда изнасилена. Заливат ме неочаквани сълзи и започвам да треперя неконтролируемо и да ридая в ръцете си.
– Ава, моля те, не плачи! – чувствам как топлината му ме обгръща, а той ме държи здраво, докато тялото ми се тресе под него. – Скъпа, наистина ще полудея, ако плачеш.
Плача неудържимо, докато той ме успокоява и шепне собствените си клетви и молитви над главата ми.
– Толкова съжалявам – повдигам се между хлиповете. Не знам защо съжалявам, може би за това, че му се противопоставих да изляза. Наистина не знам, но чувствам такова разкаяние.
– Ава, моля ти се, млъкни! – възкликва той, държи ме здраво и гали косата ми. Чувам бясното препускане на сърцето му под ухото си.
Когато най-сетне успявам да възстановя самообладанието си, обърсвам сълзите и подсмърквам. Сигурно изглеждам ужасно.
– Добре съм – казвам, поемам няколко успокояващи глътки въздух и го избутвам настрани. – Искам да се прибера у дома.
Опитвам се да сляза от леглото, но съм спряна от висока, стройна зеленоока стена. Той ме вдига и ме понася към вратата. По пътя срещаме Кейт.
– Вземи ù нещата – разпорежда се той, докато минаваме покрай нея.
– Какво става? – Сам скача от стола пред вратата.
– Била е дрогирана. – Джеси не спира да му обяснява повече.
– Мамка му! – ужасът в гласа на Сам е непогрешим.
Чувам токчетата на Кейт, която се опитва да не изостава.
– Дрогирана ли?
– Да – крещи той, докато върви надолу по коридора с мен на ръце. – Прибирам я у дома.
Джеси ме поставя в колата и закопчава колана. Сепвам се, когато вратата се затваря и чувам приглушени гласове отвън. Прозорецът е леко отворен и когато поглеждам навън, виждам Кейт, която ми прави знак да ù се обадя. Кимвам, че съм разбрала, и отпускам глава към прозореца, докато Джеси се намества и пуска обувките и чантата ми в краката ми. Затварям очи отново и задрямвам.
Джеси ме поставя в огромното си легло, неясно долавям, че съблича роклята ми и че мърмори неодобрително, но го пренебрегвам, преобръщам се и издишвам доволно, когато усещам най-любимата си миризма в света – свежа вода и мента. Знам, че съм там, където ми е мястото.
Двадесет и осма глава
– Оооооо, Божееееееее! – протягам се аз и това е най-приятното протягане, което съм имала някога. Привдигам се, изпъвам врат и оглеждам стаята, в която в момента няма никого другиго, така че внимателно се примъквам към края на леглото и спускам босите си крака върху мекия кремав килим, събирам сили да се преборя със замайването и ставам. Не се случва нищо. Чувствам се изненадващо спокойна. Тръгвам с лека стъпка към площадката, за да видя Джеси, който седи в един от огромните фотьойли долу и тихо говори по мобилния телефон. Той е изкъпан и обръснат и носи някакви бледосини дънки, а от кръста нагоре е гол.
Навеждам се тихо от върха на стълбите и го гледам през извитото стъкло, което води надолу към голямото открито пространство. Той изглежда свеж, но загрижен.
– Не знам – казва тихо и чопли материята на фотьойла. – Кълна се в Бог, ще им извадя шибаните очи. – Той мести ръка от подлакътника и потрива лицето си. – На ръба съм, Джон. Наистина имам нужда. Мамка му, каква каша!
О, Боже, аз ли съм виновна, че иска отново да пие?
Все едно е чул тихия ми въпрос, той извръща глава и среща погледа ми. Размърдвам се неудобно на върха на стълбите, докато той ме изучава.
– Виж какво можеш да откриеш, Джон! Няма да идвам няколко дни. Да, благодаря ти, човече. – Плъзга телефона в дланта си, но ръката му остава близо до ухото, а лакътят все още е на подлакътника. Чувствам се като абсолютна натрапница.
Той седи във фотьойла, а аз стоя на върха на стълбите дълго време, просто се гледаме един другиго през стъклото. Нямам идея какво да му кажа. Исках да докажа, че неговата свръхпредпазливост по отношение на мен е неразумна, но само направих нещата още по-лоши. Той никога повече няма да ме изпусне от поглед.