– Не спомена за Мат по-рано – казва. Спокойният тон на Джеси не ме заблуждава. И защо се захваща с това, а не с по-важния проблем: високия костюмиран мъж на бара. Знам, че той също смята, че това е Микаел.
Раменете ми се повдигат тревожно, но аз не поглеждам нагоре. Вече знам, че е бесен. Нямам нужда от визуално потвърждение, а и мисля, че е очевидно защо не съм споменала Мат.
– Не исках да те разстройвам.
– Да ме разстройваш? – пита изненадано.
– Добре, не исках да те вбесявам – отвръщам. Поглеждам към него и намирам напълно безстрастно изражение. Изненадана съм. Очаквах кипяща ярост. – Беше случайна среща.
– Но сте говорили няколко минути. За какво говорихте?
– Той се извини.
– И това отне няколко минути? – пита, а веждите му се повдигат. Той е прав, извинението не отнема повече от две секунди, но аз не мога да си спомня подробности от разговора. – Казах ти да не се срещаш с него отново.
Зяпвам към него.
– Джеси, не съм планирала да го видя. Казах ти, беше случайно. – Какво би искал да направя? Да си тръгна от бара ли? – Исках да разбера как е научил за теб.
– Пука ли ти? – Той овладява гнева си. Виждам го.
– Не, не ми пука.
Зъбите му започват да дъвчат долната устна, докато той ме гледа. Чувствам се виновна и не знам защо. Не съм направила нищо лошо. Той не ми вика, но е ясно, че не е щастлив. Какво трябваше да направя? Знам, че и той мисли същото като мен за Микаел, но не може да ми е ядосан за това, защото дори не знаех, че той е бил там... ако това изобщо е бил той.
– Тогава зарежи това! – Джеси пресича отвореното пространство и тръгва нагоре по стълбите. – Ще си взема душ. – Минава покрай мен и ме оставя изумена от спокойствието му. Мисля, че е по-добре да избухне. Поне тогава ще знам къде съм. Ставам и се повличам към стаята. Трябва да установя какво се случва в обърканата му глава. Знам, че е бесен, но защо се сдържа? Не е приятно, но предпочитам да крещи и да каже всичко, което го е вбесило, за да се успокои. Чувствам се така, сякаш кръжа около бутона на детонатор. Влизам в спалнята, отправям се към банята и го откривам под душа. Дори сега съм привлечена от красотата, която стои пред мен, трепереща от гняв. Гневът му е силен, но той не го пуска на воля.
– Би ли ми се развикал и да свършваме с това. – Сядам на мивката и отпускам ръце в скута си. И в този момент забелязвам, че годежният ми пръстен липсва. Той ли го е свалил? Мисълта се забива като кол в сърцето ми. Това не ми харесва, ни най-малко.
Той не казва и дума. Продължава да се сапунисва, а след това излиза, взима кърпа и се суши. Оставя ме да седя точно където съм. Оглеждам банята и ме обзема несигурност. Слизам и нервно се връщам в спалнята.
– Джеси?
Той не ми отговаря и отива в гардеробното, откъдето излиза след няколко мига, обут в избелени дънки. Челюстта му е стегната и мога да видя какви усилия полага, за да сдържа емоциите си. Никога не съм мислила, че ще искам да избухне. И къде смята да ходи?
Той надява сива тениска през главата си и се връща в банята, докато аз стоя в средата на стаята и се чудя какво да правя, по дяволите. Отново тръгвам след него и го намирам да си мие зъбите. Очите му приковават моите в огледалото. Чувствам тревога... неудобство.
– Моля те, говори ми!
Той приключва с миенето на зъбите, изплаква се с вода, хваща се за мивката и няколко пъти си поема дълбоко въздух. Подготвям се за бурята, но тя не идва. Джеси минава покрай мен и влиза в спалнята.
Следвам го напълно отчаяна.
– Къде отиваш? – питам след него, когато се отправя към вратата.
Той спира и минават няколко мига, преди да обърне мрачните си, тревожни очи към мен.
– Трябва да реша някои въпроси в имението – казва. Гласът му е лишен от каквато и да е емоция, докато аз съм готова да заридая. Стоя като вкаменена.
– Мислех, че ще правим нещо заедно тази вечер – напомням му отчаяно.
– Изникна нещо – промърморва той и тръгва.
– Бесен си ми – викам като луда. Не искам да тръгва. Обикновено той настоява да отида с него, а аз се противопоставям, но сега искам да отида.
Джеси поклаща глава и я навежда леко надолу, но не извръща лице към мен. Имам нужда да го видя. Той излиза от стаята, а аз се сривам на пода и заплаквам. Чувствам се безпомощна и изоставена. И всичката тази болка само защото исках да имам последната дума, всичко това, защото настоях да изляза и да докажа нещо. Единственото, което доказах, е, че съм загубена без него.