Надигам се, прекосявам стаята, сривам се на леглото и намирам мястото, което мирише най-силно на него. Това е слаб заместител на истинския аромат. Единствено Джеси може да оправи нещата. А най-лошото е, че аз знам къде и при кого отиде и какво ще прави там. Какво трябва да сторя? Аз съм руина, лицето ми е подпухнало и пари от сълзи, а главата ме боли от толкова много обезпокоителни мисли. Ще отвори ли бутилка водка! Знам, че ако го направи, няма да го видя скоро – не и когато е такъв. Бих предпочела да го загубя напълно, отколкото да имам това бездушно чудовище, в което се превръща, когато пие. Не искам никога повече да го виждам такъв.
Сядам на леглото и внезапно си спомням нещо. Той не е тук, а аз... аз съм сама. Скачам и изтичвам в банята, отварям шкафчето с козметиката и гледам редиците от шишенца, кутии и туби. Започвам търсенето с преместване на съдържанието на шкафчето настрани. Треперещите ми ръце не ми позволяват да извърша операцията, без да съборя няколко бутилки. Надавам разочарован вик и в изблик на ярост прокарвам ръка по полицата и посипвам бутилките по целия под.
Какво си мисля? Той не е толкова глупав, че да ги скрие на такова очевидно място. Напускам банята и отивам в гардеробното, бъркам във всички джобове на костюмите му – вътрешни и външни, – обръщам обувките му и търся сред купищата грижливо сгънати тениски. Нищо, но аз не се предавам. Хапчетата ми започнаха да изчезват мистериозно, откакто срещнах този мъж. На какво си играе той?
Хвърлям се на пода на помещението, забърсвам все още течащите си сълзи и продължавам да претърсвам джобовете на дънките му, като мятам дрехи на всички страни в лудостта си, но не намирам нищо. Златната сатенена подаръчна чанта се изплъзва навън в момента, в който свалям едно сако от закачалката, и съдържанието ù се разсипва по пода.
Презервативи.
„Това не ни трябва.“
Той се е опитвал да ми направи бебе! По дяволите!
Профучавам през апартамента като луда и ровя във всяко чекмедже и шкаф, навсякъде, където е възможно да ги скрие, но час по-късно все още не съм намерила никакви хапчета. Спирам, когато чувам, че телефонът ми звъни някъде отдалеч. Проследявам звука, но той спира.
– Мамка му! – проклинам се, но в този момент чувам сигнала за получено съобщение и стигам до фотьойла, на който седеше Джеси по-рано тази вечер. Опипвам страницата и намирам телефона. Пропуснатият разговор е от майка ми. О, Боже! Дали Дан вече ù се е обадил? Не мога да говоря с нея точно сега. Това наистина е доста неуважително от моя страна, но след като дори аз не знам къде се намирам в момента, не бих могла да ù кажа. Сърцето ми потъва, когато виждам съобщение от Джон.
Той е добре, но ти може би трябва да дойдеш.
Сърцето ми подскача леко на първата част на съобщението, а после отново бързо потъва. Може би трябва да отида ли? Дали Джон се опитва да вземе бутилката водка от ръцете на Джеси? Излитам нагоре по стълбите и нахлувам в банята да изтрия лицето си и да се опитам да се докарам в по-приличен вид. Не е добре – изглеждам така, сякаш съм ревала, и никакво количество грим или вода не е в състояние да помогне. Взимам ключовете си и побягвам към колата.
Стигам до имението за рекордно кратко време и въобще не съм изненадана, когато спирам при вратите и те се отварят незабавно. Джон сигурно ме очаква. Карам неразумно бързо по алеята в отчаянието си да стигна до него. Намирам вратата на имението отворена и тичешком пресичам фоайето, като пренебрегвам шума, който идва от бара и ресторанта. Разговорите секват, когато минавам през лятната стая. Сигурна съм, че ако им обърна внимание, ще намеря много развратни намръщени лица, които ме гледат, но нямам нито време, нито желание да спирам и да попивам негодуванието.
Приближавам вратата на кабинета на Джеси и чувам силно изплющяване, което ме кара да подскоча. Какво беше това, по дяволите? Застивам и поглеждам зад себе си, но коридорът е празен. Натискам бравата и вратата се отваря.
– Ава – боботенето на Големия Джон достига до мен по коридора и ме спира, но аз не го виждам. – Шибаното копеле! Ава, чакай! – Той се появява, движи се по-бързо, отколкото мисля, че е възможно за такава планина от плът, но очилата му все още са си на мястото, когато връхлита към мен като товарен влак. – Исусе, жено, не влизай там!
Виждам обезумелия звяр, който лети към мен като на забавен каданс, и подскачам при звука на поредното пукащо тъпанчетата изплющяване. Това откъсва вниманието ми от боботещия глас на Джон и го насочва към кабинета на Джеси. Какво става? Бутам вратата, докато накрая целият кабинет не се разкрива пред погледа ми. И се задушавам.