– Без докосване, само удари. Силни – отсичам. Тонът ми е решителен. Аз съм категорична. Не се страхувам и нямам колебания.
– Силни? – пита той.
– Много силни.
– Ами сутиенът ти? – пита и се вглежда в гърдите ми.
– Сутиенът остава.
– Добре тогава – кимва и бавно приближава към мен, като пъха дръжката на камшика в задния си джоб, после идва до мен и стяга ръцете ми с белезниците на рамката.
– Стив, най-добре да спреш – обажда се друг глас.
– Не се бъркайте! – отсичам.
– Чу я, тя го иска. – Стив поглежда към мен с премрежен поглед, изпълнен с похот, след което започва да ме обикаля отзад.
Сърцето ми започва да думка тежко в гърдите и аз затварям очи, като си повтарям думите на Джеси отново и отново:
„Това не е възможно. Това не е възможно. Това не е възможно.“
Изчиствам съзнанието си от всичко, освен от тези думи, музиката притихва и аз се подготвям за собственото си наказание – наказание за това, че съм превърнала Джеси в отчаяно подобие на мъж, че съм го принудила да се нуждае от алкохол, че съм го довела до невротично състояние... и съм го накарала да си причини това.
Чувам го, преди да го усетя. Бърз, рязък удар прорязва въздуха и камшикът жили гърба ми. Изкрещявам.
„По дяволите!“
Ударът праща остра и продължителна болка по цялото ми тяло и краката ми омекват. Държа очите си затворени. И в този момент ми хрумва, че не се разбрахме за броя на ударите. Задържам дъха си и стискам зъби, когато вторият удар се стоварва на гърба ми. Мислено се моля да не извикам и да изтърпя боя.
Стягам се в очакване на следващия удар и когато той идва, отпускам тялото си и увисвам безпомощно на рамката. Завися изцяло от милостта на този непознат. Четвъртият, петият и шестият удар идват през равни интервали, аз вече знам кога да очаквам следващия и съм напълно отдалечена от ставащото. Нямам представа какво има около мен, чувам музиката като че от огромно разстояние, а гласовете около мен стихват. Единственото нещо, за което имам сетива, е времето между всеки удар и плющенето във въздуха, преди кожата да достигне до плътта ми. Навярно губя съзнание. Не съм сигурна. Вече дори не се стягам.
Още един удар се впива в мен, аз потрепвам, гърбът ми се извива, а главата ми увисва назад.
– Неееееее!
Този рев, който познавам толкова добре, ме връща в настоящето, в момента, в който поредният удар изплющява по гърба ми. Изпъвам се изненадана и металните белезници тропват силно над главата ми. Не мога да отворя очите си. Главата ми е тежка, тялото ми е безжизнено, а до ръцете ми не достига никаква кръв.
– Исусе! Ава, не! – Гласът му е висок, но пречупен. Тялото ми започва да трепери леко и аз усещам ръцете му около себе си. – Джон, освободи ръцете ù. О, Боже, не, не, не, не, не!
– Копеле!
– Джон, по дяволите, свали я долу! Ава! – Той звучи ужасен. Сграбчва ме и започва да ме гали. Усещам как някакви огромни ръце правят нещо несръчно с моите. Имам чувството, че това продължава вечно, но вероятно са минали само няколко секунди, преди тялото ми да падне като олово. Аз увисвам в ръцете му. – Ава? О, Боже, моля те! Ава? – Някак отдалеч долавям, че ме местят.
И тогава усещам болката.
„О, мили Боже!“
Имам чувството, че плътта ми гори, а болката се разнася по всяко едно нервно окончание по гърба и по задника ми. Той ме носи нанякъде, а аз дори не мога да говоря, за да му кажа да спре. Никога не съм изпитвала подобна болка.
– Не го пускай да си иде! – чувам. Гласът на Джеси е приглушен, но аз знам за кого говори и през мъглата в ума ми осъзнавам, че вероятно съм осъдила Стив на смърт.
Трябва да спра това. Аз го помолих да ме нашиба, въпреки че в момента се чудя защо го направих. Наистина съм напълно луда. И в този момент си спомням какво ме доведе дотук. Той може би няма да е толкова нетърпелив да си причинява това, ако знае, че ще последвам примера му.
Откачената ми страна и разумната ми страна спорят в главата ми, но аз чувам оглушителните стъпки на Джеси и смаяните ахвания, докато ме носи през имението.
– Какво става по дяволите! – Шокираният глас на Кейт е далечен. – Джеси?
Той не отговаря. Всичко, което чувам, е ниското боботене на Джон някъде в далечината в бъркотията, която съм причинила. Не ми пука. Някаква врата се затръшва и няколко мига по-късно усещам как диванът потъва под него, когато той ляга с мен в прегръдките си.
– Глупаво, глупаво момиче – хлипа той с дрезгав глас. Усещам как заравя глава във врата ми, вдишва аромата на косата ми и гали като обезумял главата ми. – Откачено, глупаво момиче.