Той ме притиска към себе си.
– Ключовете са в задния ми джоб.
Ръката на Кейт забърсва дънките ми и тя вади ключовете от джоба на Джеси, а аз се усмихвам вътрешно на моята пламенна приятелка, която брани репутацията си. Отварям очи и я поглеждам.
– О, Ава! – клати тя глава и отключва колата на Джеси с дистанционното.
Той се обръща към имението:
– Всички влизайте вътре! – Не иска никой да ме види. Чувам хрущенето на пясъка под краката на хората, а Джеси продължава да ме държи в обятията си, докато всички влизат вътре. Едва тогава внимателно ме отделя от тялото си. – Ава, ще те сложа на седалката, а ти трябва да се извъртиш с лице към шофьорското място. Ще се справиш ли? – пита той нежно. Отпускам хватката си, за да изразя съгласието си, и той започва леко да ме снишава към колата. – Не се облягай!
Размърдвам се леко на кожената седалка, докато не подпирам облегалката с рамо и не се настанявам с лице към шофьорската седалка. По дяволите, боли. Тогава той намята лек чаршаф върху мен и затваря внимателно вратата, без дори да се опитва да ми сложи колан. Главата ми пада върху облегалката, отпускам клепачи и скоро след това шофьорската врата се затваря и ароматът на Джеси достига до носа ми. Отварям очи и се фокусирам върху зелените му езера, изпълнени с болка.
Той се протяга и гали бузата ми с кокалчетата на ръката си.
– Спри! – нарежда и избърсва поредната сълза, но аз вече не плача от болка. Плача от отчаяние.
Той включва двигателя и подкарва бавно надолу по алеята. Силното ръмжене и лудото каране, с които съм свикнала, са отстъпили място на лекото мъркане на двигателя на DBS-а. Той взима завоите внимателно, натиска нежно спирачките и хвърля поглед към мен на равномерни интервали от време.
Седя неподвижно и се взирам невиждащо в профила на моя красив проблемен мъж и се чудя дали в момента аз може да бъда класифицирана също като проблемна. Разумът ми определено е под въпрос, но съм достатъчно разумна, за да призная това. Бях нормално, здравомислещо момиче. Но вече определено не отговарям на това описание.
Тишината на пътуването към дома се нарушава само от шумовете на двигателя и от пуснатата съвсем тихо песен на „Сноу Патрол“ – „Бягай“.
Тридесет и втора глава
Знам, че ако се протегна, ще изпищя наистина силно. Но невероятната нужда да изпъна тялото си обърква първосигналния ми инстинкт да остана неподвижна и да си спестя болките и паренето. Всичко, което се случи вчера, нахлува в главата ми, преди да отворя очи – цялата противна история, звуците на камшика, пристъпите на болка, мъчението и страданието. Всичко това атакува сънения ми мозък и възпроизвежда грандиозен ефект, последван от малък приветствен реверанс. Отварям очи и се вглеждам в Джеси. Ръката му лежи на бузата ми, лицето му е близо до моето, устните му са леко отворени и той диша спокойно в лицето ми. Изглежда толкова безгрижен, дългите му мигли хвърлят сянка на клепачите му, косата му, както всяка сутрин, е рошава тъмноруса плетеница. Брадата му е поникнала и красивото му лице, необезпокоено от тревоги, ме кара да се усмихна леко. Отвъд всички дразнещи предизвикателства той е един дълбоко объркан мъж, който пие, чука и се оставя да го нашибат, за да се самонакаже. И аз съм една от най-важните причини да го прави.
Гледам как клепачите му потрепват и се отварят бавно. Той примигва няколко пъти, преди да съсредоточи погледа си върху мен. Това отнема известно време, но накрая той въздъхва, приближава се до мен и заставаме нос до нос. Не се чувствам достатъчно близо. Изваждам ръцете си изпод възглавницата и се премествам с няколко потрепвания. Той хваща хълбока ми с ръка, за да ме спре, и се примъква, докато телата ни прилепват едно към друго.
– Възможно е – прошепвам през невероятно сухото си гърло – да разбирам какво изпитваш към мен. Възможно е.
– Причини си всичко това, за да ми докажеш, че ме обичаш ли?
– Не, ти знаеш, че те обичам. Направих го, за да ти покажа какво е чувството.
Веждата му се повдига силно.
– Не разбирам. Знам какво е чувството, когато те нашибат.
– Нямам предвид това. Имам предвид агонията да видиш как мъжът, когото обичаш, се наранява. – Повдигам ръка, галя брадата му и виждам как започва да схваща гледната ми точка. – Нищо не би могло да ме нарани повече от това да виждам как си причиняваш болка. Това ще ме убие, нищо друго. А ако се накажеш отново, аз също ще го направя – изричам. Гласът ми леко трепери само при мисълта, че някога би могло да ми се наложи да изживея друг подобен ден. Но ако той ме обича, както твърди, тогава за него ще бъде много лесно да изпълни молбата ми.