– Би трябвало да получа едно извинително чукане тук и сега – казва с тих глас.
– Дължа ли ти извинение?
– Да. – Поглеждам напред и го срещам в отражението.
– За какво? – питам. Бързо премислям всичко, което може да има предвид, и откривам (в света на Джеси) твърде много неща, които би могъл да държи срещу мен. Но тази сутрин аз бях отстъпчива, а той беше доста разумен.
– Дължиш ми извинение за това, че ме накара да те чакам прекалено дълго – отвръща. Лицето му е напълно безизразно, а думите му са пълни със значение.
Усмихвам се и се притискам до него. Аз изобщо не съм го чакала много дълго. Само две скапани връзки. Докато той се е борил с множество демони, аз съм била блажено сляпа и съм минавала през вълненията на всяка нормална млада жена. Мисълта е странна.
Вратата на асансьора се отваря и ръката му обгръща нежно раменете ми, докато вървим през фоайето на „Луссо“.
– Клайв – кимва Джеси на портиера, който също кимва кратко в отговор и продължава с това, което привлича вниманието на бюрото му.
Излизаме в хладната вечер и Джеси отключва колата си.
– О, Кейт звъня. Може би трябва да ù се обадиш.
– Отново ли си вдигал телефона ми? – питам, но той просто свива рамене и подминава обвинението ми.
Въздъхвам и отварям чантата, за да извадя телефона, но след малко ровене не откривам такъв.
– Джеси, телефонът ми е останал горе.
Дълго и преувеличено ми показва какво неудобство създавам.
– Ето – подава ключовете. – Побързай или ще закъснеем за вечеря!
– Ще бъда бърза. – Изтичвам обратно във фоайето на „Луссо“ и се намръщвам към Клайв, който все още ме пренебрегва, после набирам кода на асансьора. Защо не е още на приземния етаж? Чакам нетърпеливо да се върне, после скачам вътре.
Излизам, преди вратата да се отвори напълно, и пъхвам ключа в бравата, като го оставям в ключалката, докато тичам към кухнята. Заковавам се с шокирано ахване, когато виждам двама души да седят на бар столовете. И двамата изглеждат много заплашително.
Тридесет и четвърта глава
– Какво... как... кога... – пелтеча и запъвам сериозно. Откъде се появиха те?
– Здравей! – казва мама рязко и остро. Баща ми просто седи там и клати глава.
Не мога да разбера дали е бясна, или не. Искам да се спусна към тях и да ги притисна силно. Не съм ги виждала от седмици, а те са тук, но не мога да оценя настроението им.
– Как се озовахте тук? – успявам да изрека пълно изречение.
– О, не знаеше ли? Баща ти е пенсиониран крадец по високите етажи. – Перфектно оформената вежда на мама се вдига към мен, а татко седи там и изглежда неодобрително и в лошо настроение.
– Мамо? – намръщвам се.
Тя въздъхва и става.
– Ава О’Ший, донеси си задните части тук и прегърни майка си! – отваря тя ръце за мен.
Разплаквам се.
– Знаех, че ще направи това! – мърмори баща ми. – Ужасни жени!
– Млъкни, Джоузеф! – Отново прави жест с ръце и аз отивам право в прегръдката ù. Подсмърчам като дете и трепвам леко, когато тя потрива топло гърба ми. – О, Ава! За какво плачеш? Престани, разстройваш ме!
– Толкова се радвам да ви видя – хленча в сивия жакет на мама и чувам как баща ми пуфти недоволно към двете жени в живота му, които реват и подсмърчат. Никога не е обичал да показва емоции. Всякаква привързаност го кара да се чувства страшно неудобно.
– Ава, не можеше да ни отбягваш вечно дори да сме на километри далеч. Нека те огледам! – казва. Тя ме отдалечава от себе си и избърсва сълзите ми.
Не може да се отрече, че съм дъщеря на майка си. Очите ù са също като моите – големи и шоколадови, само че косата ù, която е също като моята на цвят, е отрязана в къса бухнала прическа. Изглежда добре за своите четиридесет и седем години, наистина добре.
– Накара ни да подивеем от тревога тези последни няколко седмици.
– Съжалявам. Имах няколко откачени седмици – отвръщам и се опитвам да се оправя. Спиралата ми сигурно се стича надолу по бузите ми и имам сериозна нужда да издухам носа си. – Почакай! – Поглеждам мама, после татко, който свива големите си рамене и сумти. – Как наистина се озовахте тук? – Бях толкова заслепена от шок и емоции, че съм забравила, че стоим в панорамния апартамент на Джеси за десет милиона лири.
– Аз ги поканих.
Обръщам се и виждам, че Джеси стои в извития вход, пъхнал ръце в джобовете на панталона.
– Не ми каза – запъвам. Объркана съм.
– Не исках да разваля изненадата – свива рамене. – Сега са тук.
Поглеждам към мама, която се усмихва широко, и с ужас виждам, че очевидно е повлияна от Джеси. Не знам защо съм ужасена. Той извлича същата реакция от всички жени и трябва да си напомня, че майка ми е по-близо по възраст до Джеси, отколкото съм аз.