Най-после го разбирам.
Най-после се озовах под този мъж.
Край
Допълнителна глава към
Бичуването – гледната точка на Джеси
Не усещам болката от камшика. Няма го жиленето или пробождането, когато кожата се свързва с гърба ми. Единствената болка, която изпитвам, е в сърцето ми. Това е осакатяващата агония на провала – провала в защитата на единственото нещо в живота ми, което има стойност.
Пиенето щеше да вкочани това мъчение, но също така щеше да причини още болка... още провал. Едва мога да дишам от вината, която изпитвам сега. Не мога да се насиля да се изправя пред грешките си – те са толкова много и всичките са потенциални причини, които да прогонят красивото ми момиче.
Знам, че Сара се наслаждава на това. Видях доволния блясък в болните ù очи, когато влезе при мен с бутилка водка, надвиснала над устните ми. Мога да подуша неведението и бягството, което бутилката би предоставила, но мога да подуша и разкаянието, което ще последва.
Да се накажа. Това е единствената ми възможност. Бог знае, че накарах Ава да преживее достатъчно. А има какво още да узнае. Ето защо ми беше толкова лесно да оставя бутилката, да сваля тениската си и да падна на колене. Това ми дава и възможност да се моля.
Въпреки състоянието си на транс знам, че това никога няма да е достатъчно, но нямам представа какво да правя. Не знам как да се променя, как по чудо да стана достоен за любовта ù. Може би няма надежда за мен. Може би винаги ще провалям всичко добро, което се появи в живота ми. Може би това е моето наказание – Бог ми дава за кратко да усетя какъв може да бъде животът ми, като знае, че ще го съсипя и ще остана още по-празен и изгубен отпреди.
Или може би един ден ще направя нещо в живота си както трябва.
Мисля, че чувам гласове. Или сънувам?
Гърбът ми се извива рязко и главата ми отлита назад, когато кожата отново среща плътта ми. Изгубил съм способността да говоря, всъщност да издавам какъвто и да е звук. Така че какъв е този звук? Отнема ми едва част от секундата, за да осъзная. Силен вик. Изплашен.
Това е моят ангел.
Отмятам глава нагоре и откривам Ава, вкопчена в борба с Джон. Тя крещи, дърпа се и го удря.
– Ава? – едва оформям едничката дума, която обикновено изпълва сърцето ми с щастие. Само звукът на името ù отнема от мен цялата болка. Но не и сега. Тя застива, когато чува шепота ми, лицето ù се обръща към мен. Страданието и болката, гравирани върху красивите ù черти, ме осакатяват. Тя е тук. Как?
Извиква към мен и мъртвите ми мускули се задвижват. Нуждата ми да стигна до нея е отчаяна. Но нищо не се движи. Краката ми са като желе, а умът ми още е частично замъглен. Тя ме оглежда, дребното ù тяло се свива и тя пада на пода в краката на Джон.
– Ава? – Най-после шибаните ми крака ме слушат и успявам да се изправя. Мамка му, чувствам се по-вбесен, отколкото би могло да постигне каквото и да е количество водка. Надявам се всичко това да е лош сън, но когато разтърсвам глава и успявам да фокусирам, сърцето ми забавя ударите си. Тя ридае. Гледа ме с чиста агония, бликаща от тези зашеметяващи очи. – Исусе, не! – Тръгвам напред, но нещо ме задържа. Отнема ми няколко отчаяни мига да осъзная какво. – Разкарай се от мен! – Направо избутвам Сара и бързам към моето момиче. – Ава, бебче. Какво правиш тук? – Падам на пода до нея и опипвам лицето ù, за да мога да видя очите ù. Когато ги срещам, намразвам това, което откривам в тях – още болка. Колкото повече се приближавам, колкото повече гледам, толкова повече се усилва болката.
Ава ме избутва и аз я изпускам от ръцете си. Паникьосвам се.
– Ава, моля те! – Тя избутва и Джон и изчезва през вратата. Силата ми изглежда се връща, когато виждам как отново бяга от мен. Вдигам се на крака. – Мамка му!
Джон ми хвърля загрижен поглед, като преценява следващия ми ход. Няма нужда да пита. Едрото му тяло бързо се понася по коридора и аз го следвам.
Не усещам краката си, но те се движат бързо. Гледам как гърбът ù изчезва в дамската тоалетна и тичам след нея, а Джон след мен. Звукът, който ме посреща, пробива дупка в корема ми. Тя повръща.
– Ава! – Би трябвало нежно да я подмамя да излезе от кабинката, но страхът ми расте с всяка секунда. Тропам. – Ава! Отвори вратата! – Чувам преместване, но вратата не се отваря. – Моля те! – Удрям от безсилие глава във вратата. Дланите и гърдите ми са притиснати в дървото, сякаш това ще ме приближи малко към нея. – Ава, моля те! Отвори вратата!
Нищо.
– Кой те пусна вътре? – Нямам намерение да удрям вратата от гняв. – Мамка му! Кой я пусна вътре, по дяволите?