Кракът ми затваря вратата на кабинета и аз се настанявам на дивана. Държа Ава близо до себе си и се опитвам с всички сили да не трепна, когато кожата докосва възпалената ми плът. Вкочанеността избледнява и е заменена от парене, а пулсът ми най-сетне започва да се успокоява. Лицето ми инстинктивно търси нежната кожа на врата ù. Миризмата на косата ù ме успокоява малко. Но сълзите ù – не.
– Моля те, не плачи! Това ме убива.
– Защо? – казва. Тихият ù въпрос достига ушите ми и ме хваща неподготвен. Това е въпрос, който трябваше да очаквам и който има нужда от отговор.
– Обещах ти, че няма да пия – изричам. Отговорът ми е слаб. Вероятно събирам кураж да ù дам отговорите, които търси и от които се нуждае. Да ù кажа какъв провал всъщност съм. Моля се тихо на Бог за прошка.
– Искаше ли да пиеш?
– Исках да спра.
– Погледни ме! – казва тя сурово, но не мога да я погледна. Не мога да се изправя пред болката, която ù причиних. – По дяволите, Джеси, погледни ме! – Тя се размърдва. Опитва се да ме измъкне от страхливото ми скривалище. Изсъсквам от болка и тя спира. – Три – спокойният ù глас ме кара да се вкочаня. Това е единствената дума, която ще доведе до отговорите по-бързо, отколкото ми се иска. Трябва да подредя мислите си, да подбера думите, които ще кажа. Тя използва собствената ми манипулация срещу мен. – Две.
– Какво ще стане на нула? – питам и вече знам отговора.
– Ще си тръгна.
Вдигам бързо глава. От потвърждението боли по-силно, отколкото мислех.
– Моля те, недей!
Лицето ù се отпуска. Негодуванието изглежда изчезва от думите ми. Нямах намерение да я карам да се чувства виновна. Тя се премества така, че да ме яхне. Ръцете ù внимателно ме обгръщат.
– Кажи ми какво искаше да спреш!
– Да те наранявам.
– Не разбирам. Бих предпочела да пиеш.
– Не би – възразявам. Иронична усмивка се появява на устните ми. Тя наистина няма представа.
Сяда назад, решена да срещне очите ми. Не мога да ù откажа.
– Бих предпочела да те видя, след като си изпил половин спиртна фабрика, само не и това.
Отпускам глава.
– Довери ми се, Ава, не би.
– Да ти се доверя? Джеси, чувствам се предадена. – Внезапно се вдига от тялото ми и загубата на меките ù извивки върху твърдите ми мускули е непоносима. Опитвам се да я върна, но съм отблъснат. Това прерязва душата ми. – Не си тръгвам – изстрелва и ме кара да прибера ръцете си шокирано.
Започва упорито да обикаля кабинета ми. Обичайната мила гледка как потупва нежно предните си зъби, когато е замислена, изобщо не ме успокоява. Безпокойството ми не намалява, когато Ава се отпуска на отсрещния диван и демонстративно остава далеч от ръцете ми. Бавно оформям думите в главата си – думи, които да обяснят или да я накарат да се почувства по-добре, но все още не мога да ги подредя напълно. Не съм сигурен откъде да започна. Не мога да направя нищо, освен да гледам как въздиша и как започва да разтрива успокоително слепоочията си. Искам аз да направя това. Искам да направя всичко, което мога, за да я накарам да се чувства по-добре.
– Има ли още нещо, което трябва да знам?
Опитвам се да скрия напрежението в тялото си.
– Какво например?
Възмутеният поглед на лицето ù е оправдан.
– Не знам, ти ми кажи! – вдига ръце към тавана. – Защо да предпочета това пред пияния Джеси?
Стискам зъби и се облягам напред, опитвайки се да намаля разстоянието между нас. Подпирам лакти на коленете си и копирам опита на Ава да облекча болката в главата си, като разтривам слепоочията си.
– Пиенето и сексът за мен вървят ръка за ръка – казвам думите, които ще започнат да разкриват тайните ми.
– Какво значи това?
– Ава, наследих имението, когато бях на двадесет и една. Можеш ли да си представиш един млад мъж да получи това място и цял куп готови да му се отдадат жени? – Никога не съм се чувствал по-разкаян за егоистичния ми живот.
– Имаш предвид „топването“? – вмята. Гласът ù е тих и предпазлив. Тя вече започва да разбира всичко.
– Да, топването. Но всичко това е минало. – Сядам по-напред. – Сега съм само твой. – Тя трябва да разбере това. Може да ù помогне да приеме останалото.