– Ти си единственият, който може да съсипе всичко. Само ти. С пиенето си, с това, че си властен маниак, с това, че чукаш други жени. Ти!
– Бих могъл да загърбя всичко това. Не мога да повярвам, че си моя, Ава. Ужасен съм, че някой ще те отнеме от мен.
– И затова караш жената, която ненавиждам, жената, която иска да те отнеме от мен, да те нашиба?
– Сара не иска да ме отнеме от теб – отричам. Мръщя се, но очевидно Ава не е съгласна, ако съдя по шока, изписан на лицето ù. И знам, че вероятно е права. Можех да не обръщам внимание, преди Ава да се появи с гръм и трясък в живота ми, но вече не.
– Напротив, Джеси, иска. Това, което си причиняваш, е истинска агония за мен. Ти наказваш мен, не себе си. Въпреки всичките гадости, които не спираш да сипеш върху мен, те обичам, но не мога да те гледам да си причиняваш това.
– Не ме изоставяй – изричам. Гласът ми е придобил неочаквано изискващ тон и аз хващам ръцете ù. – Ще умра, ако те загубя, Ава.
– Не казвай това! Водим откачен разговор.
Тя не вижда ли? Дръпвам я на колене.
– Не е откачен. Онзи кошмар, който сънувах, в който ти изчезна, изчезна просто ей така, ми даде представа какъв ще бъде животът ми без теб. – Напомнянето връща всички мъчителни картини. Чернота. Пустота. Невероятна болка. – Ава, това ще ме убие.
– Ако те напусна, това ще бъде, защото повече не бих могла да понеса да гледам как се нараняваш.
– Никога не би могла да разбереш колко много те обичам. – Хващам лицето ù, но тя отново ме избутва. – Нека те докосна! – Паниката се връща отново, а виденията от кошмара ми са прекалено истински.
– Разбирам, Джеси, защото аз се чувствам по същия начин! – този ù вик ме спира да я грабна отново в ръцете си. Как е възможно да се чувства по същия начин? – Въпреки че ти ме съсипа напълно, аз все още те обичам, мамка му, и се мразя за това. Така че не ми казвай, че не разбирам!
– Не е възможно. – По дяволите, тя няма никаква шибана представа. Твърдението ù предизвиква у мен гняв и аз я дръпвам към себе си. – Това просто не е възможно.
Този път не ме избутва. Предала се е. Оставя ме да я докосвам и да я подържа в прегръдката си, преди нежно да се освободи от мен.
– Ще отида да потърся нещо, с което да изчистя раните ти. – Не искам да я пусна, но тя намира отнякъде невероятна сила и успява да се освободи. – Джеси, трябва да те почистя.
– Не си тръгвай заради мен!
– Казах, че няма да те напусна. Бях сериозна. – Излиза и ме оставя на колене, готов да се моля още. Това изобщо не е свършило и въпреки думите ù не съм убеден, че тя може да ме обича толкова силно, колкото аз нея. Как би могла? И няма нищо, с което да може да го докаже.
Благодарности
Скоростното влакче „Този мъж“ става все по-бързо и по-бързо с още лупинги, обрати и промени. Не искам никога да слизам от него. Както винаги, благодарностите ми към всички, които се присъединиха към мен по пътя, са огромни.
Продължавам да се грея приятно на слънцето на Седмото небе на Джеси.
Джоди
ххх