– На тридесет и една съм.
Отпускам се под него драматично. Той наистина помни.
– На колко години си?
– Току-що ти казах, че съм на тридесет и една.
Присвивам недоволно очи към него, а той се усмихва самонадеяно.
– Това е просто цифра – оплаквам се. – Ако ти ме попиташ нещо в бъдеще, няма да ти кажа. Поне не истината.
Подобието на самодоволна усмивка изчезва веднага.
– Вече знам всичко, което трябва да знам за теб. Знам как се чувствам и нищо, което може да ми кажеш, няма да ме накара да се чувствам различно. Иска ми се и ти да изпитваш същото.
О, това е удар под кръста. Възрастта му няма никакво отношение към това, което изпитвам към него. Просто съм любопитна, това е.
– Преди каза, че може да избягам далеч, ако знам – напомням му. – Няма да ходя никъде.
Той се смее.
– Не, няма. Ава, ти откри най-лошото за мен и не избяга. Е, избяга, но се върна. – Той целува челото ми. – Наистина ли мислиш, че се тревожа за възрастта си?
– Тогава защо не ми казваш? – питам раздразнена.
– Защото харесвам тази игра. – Той отново се сгушва във врата ми.
Въздъхвам тежко, стискам потните му рамене и стягам бедрата си около хълбоците му.
– А аз не – оплаквам се, заравям лице в него и вдишвам аромата му. Издишвам доволно и прокарвам пръсти по стегнатия му гръб.
Лежим мълчаливо дълго време, но когато усещам как тялото му трепери, мислите ми се връщат към това, което ни очаква.
– Добре ли си? – питам нервно.
Той ме стиска здраво.
– Да. Колко е часът?
Това е въпросът. Колко е часът? Надявам се да не съм пропуснала обаждането на Дан. Гърча се под Джеси и той стене в шията ми.
– Ще отида да проверя колко е часът.
– Не, удобно ми е – оплаква се той. – Не е толкова късно.
– Само за две секунди.
Той мърмори, но се отмества леко и измъква члена си от мен, после вдига тялото си от моето и се претърколва по гръб. Скачам и отивам да търся телефона си. Откривам, че е девет сутринта и Дан не се е обаждал. Това е облекчение, но имам дванадесет неприети обаждания от Джеси.
Връщам се в спалнята и го откривам облегнат на таблата на леглото, нахално гол и безсрамен. Поглеждам надолу към себе си. О, аз също съм гола.
– Имам дванадесет пропуснати обаждания от теб – казвам объркано и вдигам телефона си към него.
На лицето му се появява неодобрително изражение.
– Не можех да те намеря. Мислех, че си си отишла. Получих сто инфаркта за десет минути, Ава. Защо беше в другата спалня? – изстрелва думите обвинително към мен.
– Не знаех как стоят нещата – решавам да съм честна.
– Какво значи това?
Изглежда обиден.
– Джеси, когато те видях последния път, ти беше непознат, който ми каза, че само го дразня и съм причинила несметни щети. Прости ми, че бях малко резервирана.
Оскърбеното му изражение изчезва мигновено и е заменено със съжаляващо.
– Съжалявам. Не го мислех наистина.
– Да – въздъхвам.
– Ела тук! – казва, потупва матрака и аз отивам да се пъхна до него. Лежим настрани един срещу друг, подпрели глави на свитите си лакти. – Повече няма да видиш този мъж.
Надявам се, но се съмнявам.
– Никога ли няма да пиеш повече? – питам нервно. Моментът е достатъчно подходящ да получа информацията, от която се нуждая.
– Да, никога. – Поставя върха на пръста си върху хълбока ми и започва да прави леки кръгове.
Потрепервам.
– Никога ли?
Той спира насред кръга.
– Никога, Ава. Нуждая се единствено от теб и искам и ти да имаш нужда от мен. Нищо друго.
Мръщя се.
– Вече направи така, че да имам нужда от теб. После ме унищожи – казвам тихо. Нямам намерение да го карам да се чувства виновен, но това е истината.
Той приближава към мен, така че носовете ни почти се допират и топлият му ментов дъх докосва лицето ми.
– Никога няма да те нараня.
– Каза го и преди.
– Ава, мисълта да те боли, емоционално или физически, е ужасяваща за мен. Напълно неописуема. Полудявам само като си помисля за това. Искам да забия нож право в сърцето си, задето ти причиних толкова мъка.
– Това е малко прекалено – изтърсвам.
Гледа ме намръщено.
– Истина е. Точно както ставам избухлив, когато си представя друг мъж да те желае. – Разклаща глава, сякаш да се отърси от въображаемата картина.
– Не можеш да контролираш всичко – казвам, смръщила вежди.
– Ще направя всичко по силите си, когато става дума за теб, Ава. Вече ти казах, че съм те чакал твърде дълго. Ти си моето късче от рая. Нищо няма да те отнеме от мен. Нищо. – Той притиска устни към моите, за да запечата изявлението. – Докато имам теб, имам цел и здрав разум. Ето защо няма да пия и ето защо ще направя всичко по силите си, за да си в безопасност. Разбираш ли?