Всъщност не съм убедена, че разбирам, но все пак кимам. Неговата решителност и неговата упоритост са достойни за уважение, но амбициите му са нелепи. Какво мисли, че може да ми се случи? Не може да ме залепи за задника си за постоянно. Луд мъж.
Протягам ръка напред и прокарвам палец по назъбената линия на белега му.
– Как получи това? – опитвам си късмета. Знам, че няма да ми отговори, знам също, че темата е неприятна, но съм решена да изстискам възможно най-много информация. Вече познавам най-лошото у него, така че какво може да навреди?
Поглежда надолу към ръката ми и въздъхва.
– Любопитна си тази сутрин, нали?
– Да – потвърждавам. – Така е.
– Вече ти казах, че не обичам да говоря за това.
– Ти криеш от мен – обвинявам го. Той се извърта по гръб с тежка въздишка и полага ръка върху лицето си. О, не, няма да се измъкне от това. Възсядам го и издърпвам ръката му. – Защо не искаш да ми кажеш за белега си?
– Защото, Ава, той е в миналото ми, където желая да остане. Не искам нищо да влияе на бъдещето ми.
– Няма. Няма значение какво ще ми кажеш. Все още те обичам. – Той не разбира ли това?
Намръщвам се, когато се усмихва самодоволно.
– Знам – казва прекалено самоуверено. Тази сутрин е твърде самонадеян. – Вече ми го каза, когато беше с омекнали крака – добавя.
Хммм... Казала съм му много, когато бях пияна.
– Тогава защо не ми кажеш?
Той поставя ръце на точката, в която се съединяват бедрата ми.
– Щом няма да промени чувствата ти към мен, тогава няма смисъл да помрачавам красивата ти малка глава с този белег. – Той вдига вежди. – Нали?
– Няма да ти кажа нищо, ако ме попиташ – цупя се.
– Вече го каза – сяда и прилепва устни към моите. Ръцете ми механично го обгръщат, но тогава си спомням още нещо.
– Откри ли как са се отворили портите? И предната врата? – опитвам с всички сили да звуча нехайно.
– Какво? – пита той, отдръпва се от мен и изглежда объркан.
– Когато дойдох в имението в неделя, портите се отвориха, без да съм натискала интеркома, а предната врата беше открехната. – Знам, че е била тя.
– О! Портите очевидно са били повредени. Сара се погрижи да ги оправят – отвръща и отново притиска устни към моите.
– Това е много удобно. И предната врата, която се отваря ръчно, също ли е била повредена? – питам аз и сарказмът ми е силен. Не мога да повярвам, че се е хванал на такова хилаво обяснение. Знам какво е станало. Кучката е прихванала съобщението ми и се е насладила на мисълта да се появя неочаквано и да открия какво предлага имението.
– Сарказмът не ти отива, жено. – Хвърля ми много надменен поглед, но не ми пука. Тази жена е измамна кучка. Внезапно се изпълвам с решителност, но донякъде съчувствам на Джеси. Наистина ли мисли, че тя му е приятелка? Да споделя ли присъдата си? – Какво искаш да правиш днес? – пита той.
О, мамка му! Трябва да се видя с Дан днес и не мога да взема Джеси с мен. Как би изглеждало това? Не мога да представя Джеси на Дан. Би било истинска катастрофа, като се има предвид колко е покровителствен Дан като по-големия брат, а също и как Джеси има навика да тъпче наред мъжете около мен. Как ще разиграя това?
– Е, има само едно нещо, което трябва... – Телефонът на Джеси започва да звъни и прекъсва изявлението ми.
– Проклятие! – ругае той, вдига ме от скута си и ме поставя на леглото. Става, вдига телефона и излиза от стаята. – Джон? – Изглежда малко нетърпелив.
Лежа на леглото и премятам в ума си начините, по които мога да му съобщя, че трябва да изляза и да се видя с Дан. Той ще разбере.
– Трябва да отида в имението – казва рязко, когато влиза отново в стаята и се отправя към банята.
Отново? Не съм го питала какво го отвлече там снощи, а и забелязвам, че Кейт не е отговорила на обажданията ми.
– Всичко наред ли е? – питам. Той изглежда бесен.
– Ще бъде. Приготви се!
„Какво?“
О, не! Няма да отида на това място! Все още не съм се примирила с него. Чувам, че Джеси пуска душа, и скачам, за да отида и да обясня, но той вече е под водата. Усмихва се многозначително и ми дава знак да се присъединя. Влизам и грабвам гъбата и душгела, но той ги взима от мен, обръща ме и започва да ме мие. Стоя тихо и търся подходящ начин да се измъкна от ситуацията, докато Джеси бавно прокарва гъбата по тялото ми. Със сигурност няма да изпадне в ярост от нежеланието ми.
– Джеси?
Целува рамото ми.
– Ава?
– Наистина не искам да ходя – изтърсвам, а после се смъмрям, че не съм достатъчно тактична.
Той спира с кръговите движения за малко, а после продължава.