– Може ли да попитам защо?
Не може да е толкова дебелокож, че да задава този въпрос.
– Не можеш ли просто да ми дадеш малко време, за да свикна? – питам неспокойно, докато умствено го умолявам да разбере и да бъде разумен.
Той въздъхва, прегръща ме през раменете с една ръка и ме придърпва към себе си.
– Разбирам – казва и целува слепоочието ми. – Няма да го отбягваш вечно, нали? Все още искам да направиш дизайна за новите ми спални.
Шокирана съм от проявената търпимост. Няма въпроси, няма тъпчене или вразумяващо чукане, просто съгласие. Да не сме обърнали нова страница? Това е добре, а колкото до разширението, не бях се замисляла, но той е прав. Не мога да го отбягвам вечно.
– Не. Ще трябва да идвам и да надзиравам работата, щом довършим дизайна.
– Добре.
– Какво става в имението?
Той пуска раменете ми и започва да мие косата ми с мъжкия си шампоан.
– Снощи се появи полиция – казва напълно незаинтересовано.
Цялата се напрягам.
– Защо?
– Просто някакъв идиот си играе игрички. От полицията са позвънили на Джон сутринта и са поискали среща. Не мога да се измъкна. – Обръща ме и ме поставя под струята, за да изплакне косата ми. – Съжалявам.
– Няма нищо – уверявам го. Няма да му казвам каква програма имам. Мога да се срещна с Дан, без да се тревожа за тъпчене в стила на Джеси. – Кейт беше в имението снощи – добавям, а загрижеността в гласа ми е очевидна.
– Знам. – Веждите му се вдигат. – Беше голяма изненада.
– Тя добре ли е?
– Да, добре е. – Целува носа ми и ме шляпва по дупето. – Излизай!
Изсушаваме се, Джеси ме облича с дантелено бельо и излиза, а аз не губя време. Грабвам веднага телефона си и се уговарям с Дан да се срещнем в „Алмундо“ – малко кафене в Ковънт Гардън. Тичешком се обличам и се обаждам на Клайв да ми поръча такси, докато суша и повдигам косата си. Страшно се вълнувам.
Шеста глава
Оглеждам множеството хора, които закусват доста по-късно, и забелязвам Дан в ъгъла, заровил лице в неделния вестник. Той изглежда изключително добре. Има красив загар и е ослепителен. Прелитам през кафенето и направо му се хвърлям.
– Хей! – възкликва. Смее се. – Радваш се да ме видиш ли, хлапе? – Обгръща ме с ръце и аз направо се разпадам върху него. Толкова се радвам да го видя, че целият натрупан стрес и емоциите от изминалите няколко седмици се изливат от мен... отново.
Той поема ръката ми в своята.
– Разкарай тези сълзи веднага! – Усмихва се. – Това е най-доброто нещо, което ти се е случвало. Добре си се отървала.
О, той мисли, че съм разстроена заради Мат? Дали да го оставя да продължи да мисли така? Алтернативата е да му разкажа за един куп други проблеми, а аз не мога да го направя. Ще трябва да остана тук с месеци. Изтривам очи.
– Знам. Бяха гадни няколко седмици. Добре съм, наистина.
– Забрави за него и продължи живота си! – Разтрива рамото ми нежно. – Ами онзи другият мъж, от когото Мат се жалваше?
– Казва се Джеси. Нищо не е. Той е просто приятел – обяснявам. Свивам рамене.
– Просто приятел? – пита. Оглежда ме подозрително, когато ръката ми се стрелва, за да намери разхлабен кичур от косата ми.
– Просто приятел... – Трябва да сменя темата. – Как са мама и татко?
Оглежда ме предупредително.
– Заплашват да дойдат в Лондон и да се оправят лично с теб. Мама спомена непознат мъж, който вдигнал телефона ти миналата седмица. Подозирам, че може да е същият този „просто приятел“, а?
Опитът ми за отвличане на вниманието се проваля ужасно.
– Да, добре. Може ли да сменим темата, моля?
Дан вдига защитно ръце.
– Добре, всичко е наред. Просто казвам да внимаваш, Ава.
Клюмвам, когато си помисля какво точно ще решат за Джеси родителите ми, защото това е нещо, което изобщо не е добро.
Поръчваме и бъбрим за работата на Дан, за Австралия и за перспективите му. Приятелят му разширява бизнеса с училището по сърф и иска Дан да му е партньор. Радвам се за него, но съм разочарована по свои, егоистични причини. Няма да се върне у дома скоро.
– Как е Кейт? – пита, докато побутва ъгълчето на сладкиша си, безочливо имитирайки липса на интерес.
Трябва да се въздържа да споменавам Сам. Не мога да си представя Дан да се зарадва на такава информация. Внезапно си спомням, че не съм пила хапчето си, и започвам да ровя в чантата си.
– Все още е Кейт – казвам небрежно. Откривам хапчетата, вадя едно и го изпивам с малко вода. През чашата наблюдавам как Дан изпада в дълбок размисъл. Трябва да го измъкна моментално от него. – Ами ти? Има ли жени около теб? – питам с вдигната вежда и заменям водата с кафе.