– Ще ти се обадя. Грижи се за себе си, хлапе! – казва. Целува ме по бузата. – Имам мобилен телефон, ако се нуждаеш от мен.
– Добре – усмихвам се.
Отдалечава се и ме оставя с желанието да остане завинаги. Никога не съм се нуждаела от него толкова много.
Когато влизам отново във фоайето на „Луссо“, Клайв говори по телефона. Минавам покрай бюрото му на път към асансьора. Наистина нямам настроение да бъбрим.
– Благодаря, довиждане! Ава! – вика след мен. Извъртам очи, преди да се обърна с лице към него.
– Да?
Оставя телефона на поставката му и бърза към мен.
– Отби се една дама. Опитах се да се обадя на господин Уорд, но той не отговори. Не можех да я пусна горе.
– Дама? – вече привлече вниманието ми.
– Да. Зряла жена. Приятна, с чуплива руса коса. Каза, че било спешно, но ти, разбира се, знаеш правилата.
О, да, знам правилата и този път съм облекчена, че ги е спазил. Руса с чуплива коса? Със сигурност не е Сара.
– Колко зряла?
Той свива рамене.
– Средата на четиридесетте.
Не харесвам Сара, но тя определено не изглежда в средата на четиридесетте.
– По кое време беше това, Клайв?
Поглежда часовника си:
– Само преди половин час.
– Тя представи ли се?
Клайв се намръщва.
– Не, не се представи. Посрещнах я на вратата. Очакваше, че ще отиде право в панорамния апартамент, но когато не я пуснах и казах, че трябва да се обадя на господин Уорд, започна да става съмнителна.
– Няма проблеми, Клайв. Благодаря. – Качвам се на асансьора и набирам кода. Съмнителна дама, която е мислила, че може да се качи в панорамния апартамент, без да бъде съобщено за нея?
Излизам от асансьора и откривам входната врата на Джеси отворена. Този мъж изобщо ли не зачита сигурността си? Затварям вратата след себе си и мигновено заставам нащрек. Озвучителната система е включена. До не толкова пронизваща тъпанчетата степен като последния път, но песента, която върви, ме изнервя.
„Ангел“.
Затичвам се през апартамента и оставям музиката да свири. Много по-важно е да открия Джеси, отколкото да изключа мъчителната песен, която ми напомня за ужасния ден, в който го открих пиян. Отправям се към терасата, но той не е там. Захвърлям чантата си и се изстрелвам нагоре към спалнята, като вземам по две стъпала наведнъж. Нищо.
Започва да ме залива паника, но тогава чувам, че душът тече, и нахлувам в банята. Спирам рязко, щом виждам Джеси да седи на пода под душа, шортите му за бягане са подгизнали и залепнали по бедрата му. Голият му гръб е облегнат на студените плочки на стената, коленете му са свити и ръцете му почиват върху тях. Главата му е приведена и водата се разбива около него.
Повдига глава, за да срещне погледа ми, и се усмихва, но не може да скрие мъчението в очите си. Колко време е седял така? Издишвам с облекчение, примесено с малко яд, след което влизам под душа напълно облечена и се настанявам в скута на Джеси.
Той заравя глава в шията ми.
– Обичам те.
– Знам. Колко обиколки направи?
– Три.
– Това е твърде много – гълча го. Говорим за трийсет и два километра. Това не е бърз джогинг около парка, за да облекчиш стреса. Тялото му не е достатъчно силно за това в момента.
– Откачих, когато не те заварих тук.
– Досетих се – казвам само с лек привкус на сарказъм. Той премества ръце на хълбоците ми и ме щипва. Аз подскачам.
– Трябваше да ми кажеш – продължава упорито.
– Винаги се връщам – уверявам го. – Не може да съм като залепена за задника ти. – А той не може да тича маратон всеки път, щом се разделим.
Сгушва се по-плътно в извивката на врата ми.
– Иска ми се да можеше, по дяволите – оплаква се. – Пила си.
Започвам да се чувствам неловко и неспокойно.
– Ял ли си? – питам, без да знам какво друго да кажа. Вероятно е изгорил един милион калории, докато е тичал като Форест Гъмп.
– Не съм гладен.
– Трябва да ядеш, Джеси – простенвам. – Ще ти направя нещо.
Той затяга ръцете си около мен.
– Скоро. Така ми е удобно.
Оставям го да му е удобно известно време. Седя в скута му, роклята ми лепне по тялото ми, косата ми е подгизнала, но просто го оставям да ме държи. Не може да е така всеки път, щом се разделим. Никога няма да свикна. Вече съм сигурна, че не сме обърнали нова страница, и съм ужасно разочарована.
– Мразя тази песен – казвам тихо, след като сме седели вкопчени един в друг цяла вечност.
– Обичам я. Напомня ми за теб.
– Напомня ми за мъж, когото не харесвам.
– Съжалявам – казва, гризва врата ми и прокарва език по брадичката ми. – Задникът ми е изтръпнал – оплаква се.
– Удобно ми е – присмивам му се. Той премества ръка и стиска хълбока ми, като ме кара да подскоча и да изскимтя. – Спри! – извиквам. – Трябва да те нахраня.