– Да, трябва. А аз искам моята Ава гола и легнала в нашето легло, за да мога да гуляя върху нея. – Той се изправя с много малко усилие, въпреки че съм се сгушила в него и въпреки че ръката му е ранена, а тялото – изтощено.
Моята Ава? Това... добре. Нашето легло? Ще оставя това настрана засега.
– Напълно съм съгласна, но трябва да нахраня моя мъж. Храна – сега, любене – после.
– Любене – сега, храна – после – предизвиква ме той, докато излиза изпод душа, и ме поставя на плота на мивката.
– Къде ти е превръзката?
Взима кърпа от купчината на полицата и започва да трие косата ми със здравата си ръка.
– Пречеше ми. – Увива кърпата около гърба ми и с краищата ù ме придърпва към себе си. Целува ме силно по устните, но го хващам, че трепва.
– Моля те, нека те нахраня!
Отдръпва се леко нацупен.
– Добре. Храна – сега, любене – после – изрича. Усмихва ми се самодоволно и отрива нос в моя, после целува челото ми. – Хайде, нуждаеш се от сухи дрехи. – Тръгва да ме вдига от плота, но аз го избутвам. – Хей! – възкликва и ме се мръщи.
– Ръката ти. Никога няма да се оправи, ако ме разнасяш навсякъде. – Скачам долу, изритвам подгизналите си обувки тип балетни пантофки, разкопчавам страничния цип на роклята и я издърпвам през главата. После той ме мята през рамо и ме изнася от банята.
– Обичам да те разнасям навсякъде – заявява и ме хвърля в средата на леглото. – Къде са ти нещата?
– В стаята за гости. – Той демонстрира отвращението си със звучно мърморене, после излиза от стаята и се връща няколко мига по-късно с всичките ми вещи, някои от които върху здравата му ръка, други под мишница и дори в устата му. Хвърля всичко на леглото.
– Ето.
Бъркам в сака и вадя някакви чисти бикини и прекалено големия черен суитшърт, но той скоро грабва удобните памучни бикини от ръката ми. Намръщвам се, докато гледам как Джеси рови в сака ми и намира чифт дантелени.
Подава ми ги.
– Винаги в дантела! – възкликва. Кима одобрително на собственото си изискване и аз отстъпвам, без да се колебая или да се оплаквам. Обувам дантелените бикини, после обличам огромния суитшърт. Джеси захвърля мокрите си шорти и ги заменя с чифт сини. Гледам как се протяга, докато ги обува. Сядам и му се възхищавам от мястото си на леглото, но той ме вдига отново и ме отнася долу в кухнята.
Първо изключвам музиката с леко потреперване, а после заставам пред хладилника и оглеждам рафтовете.
– Какво искаш?
– Няма значение. Ще ям каквото и ти. – Идва зад мен, пресяга се, за да грабне буркан фъстъчено масло, и отпуска устни на врата ми.
– Върни това обратно! – Опитвам се да хвана буркана, но Джеси ми се изплъзва, бързо се оттегля на един бар стол и пъха буркана под мишница, за да отвинти капачката. Топва пръст вътре, загребва голямо количество и ми се хили самодоволно, а после пъхва пръста в устата си и оформя „О“ с устни, когато го измъква.
– Такова си дете! – Спирам се на пилешко филе и го вадя от хладилника.
– Дете съм, защото обичам фъстъчено масло ли? – пита той през пръста си.
– Не. Дете си заради начина, по който ядеш фъстъчено масло. Никой, навършил десет години, не трябва да бърка с пръсти в бурканите и въпреки че ме държиш в неведение за възрастта ти, допускам, че си подминал десет – заявявам и му хвърлям възмутен поглед. Откривам фолиото и увивам филетата в прошуто от Парма, а после ги слагам в тавичка.
– Не го отхвърляй, докато не опиташ! Ето! – настоява. Навира покрития си с фъстъчено масло пръст през кухненския плот пред очите ми. Кривя лице. Мразя фъстъчено масло.
– Пропускам – казвам и слагам пилето във фурната. Той свива рамене и облизва пръста си сам.
Вадя грах и пресни картофки от хладилника и ги зареждам във вградения уред за готвене на пара, после си играя с няколко копчета, докато успея да го включа.
Повдигам се, за да седна на плота, и гледам Джеси с лека усмивка.
– Наслаждаваш ли се?
Той спира насред загребването и ме поглежда.
– Мога да го ям, докато ми прилошее – обявява. Бърка с още един пръст в буркана.
– Лошо ли ти е?
– Не, още не.
– Искаш ли да спреш сега, преди да ти прилошее, и да си оставиш малко място за балансираната храна, която ти приготвям? – питам. Мъча се да потисна усмивката си.
А той дори не опитва. Ухилва се самодоволно и завърта капачката на буркана.
– Бебче, натякваш ли ми?
– Не – поправям го. Никога не искам да натяквам. – Задавам ти въпрос.
Наблюдава ме внимателно и очите му танцуват. Потрепервам от глава до пети.