След един неясен разговор той препоръчва няколко неща, но силно ме съветва да потърся лекарска помощ, ако съм разтревожена. Разтревожена ли съм? Джеси настоява, че не е алкохолик и че със сигурност не изпитва непреодолимо желание да пие, когато види някаква напитка. Все пак купувам витамините. Не могат да навредят.
Докато вървя по „Кенсингтън Хай“6, чувам от чантата ми Бил Уинтърс да пее „Няма слънце“. Усмихвам се и дори не се замислям, преди да отговоря. Няма нужда да изпада в паника заради няколко пропуснати обаждания и да ме обстрелва по време на срещите с клиенти. Искам да остане стабилен и ако това означава бърз телефонен разговор, така да бъде.
– Здрасти! – приветствам го.
– Боже, липсваш ми – звучи отчаяно. Минали са едва четири часа, откакто ме беше проснал на кухненския плот.
– Къде си? – питам.
– В имението. Всичко е под контрол. Нямат нужда от мен тук. Ти нуждаеш ли се от мен?
Не мога да го видя, но знам, че се цупи.
– Винаги. – Знам, че иска да чуе точно това.
– А сега? – пита с надежда.
– Джеси, на работа съм – отвръщам. Мъча се да не звуча уморено, но ме очаква ужасно тежък ден.
– Знам – оплаква се обезсърчено. – Какво правиш точно в този момент?
– Отивам при клиент и тъкмо пристигнах, така че ще трябва да затварям. – Може да нямат нужда от него на работата му, но аз трябва да спазвам график.
– О, добре – звучи толкова нещастен, че се чувствам виновна, задето го зарязвам.
Спирам пред адреса, на който отивам, и поглеждам към небето.
– Ще остана в „Луссо“ довечера – казвам, като се надявам това да го успокои.
– Надявам се. Ти живееш там!
Извъртам очи. Разбира се.
– Ще се видим по-късно.
– Със сигурност. По кое време? – настоява.
– Около шест.
– Около – прошепва. – Обичам те, жено.
– Знам, че ме обичаш. – Затварям и тръгвам нагоре по стълбите към входната врата на новия дом на господин и госпожа Кент.
– Хубави цветя.
Вдигам глава и виждам Виктория да стои до бюрото ми. По-малко оранжева е, но изобщо не е по-малко нещастна, отколкото беше сутринта.
– Добре ли си? – питам и се чудя дали Том е успял да измъкне някаква информация.
– Никак.
– Искаш ли да споделиш? – подканям я.
Тя свива рамене.
– Никак.
Опитвам се да не изглеждам досадна, но е адски трудно. Нямам енергията да изтръгвам информация от нея. Ставам и се отправям към кухнята, за да си взема бисквити. Нуждая се от захар.
Откривам Сали да мие.
– Здрасти, Ава! – казва тя щастливо.
Сега наистина съм подготвена да притисна Сали за информация. Умирам си да разбера какво е докарало тази огромна усмивка на лицето ù и е провокирало появата на кръглите деколтета.
– Какво прави този уикенд, Сал? – питам небрежно, докато бъркам в кутията с бисквити. Зървам как тя отново се изчервява. Определено съм напипала нещо. Ако каже, че е бродирала и е мила прозорци, ще се обеся.
– А, ами знаеш... Излязох за едно питие – опитва се да звучи небрежно, но се проваля ужасно.
Знаех си!
– Чудесно. С кого? – питам. Имитирам липса на интерес. Трудно е. Отчаяно искам да открия дали нашата Сал – скучната секретарка, вечно облечена с карирани поли и блузи с висока яка – е господарка или нещо такова.
– Имах среща – казва тя, като се опитва несполучливо да поддържа небрежния тон.
– Наистина ли! – изтърсвам. Това прозвуча толкова неподходящо. Нямах намерение да изглеждам шокирана, но съм.
– Да, Ава. Запознах се с него по интернет.
Интернет запознанства? Чувала съм само лоши неща за тях. На профилните снимки изглеждат като модели на бельо, но на живо са повече като серийни убийци. Сал обаче изглежда доста щастлива.
– Добре ли мина?
– Да! – изписква. Едва не се задавям с бисквитата. Никога не съм чувала толкова оживен тон от нея. – Той е съвършен, Ава. Покани ме на втора среща, която е утре.
– Сал, наистина се радвам за теб.
– Аз също! – припява тя. – Сега си тръгвам. Трябва ли ти още нещо преди това?
– Не, тръгвай си! Ще се видим утре. – Тя излиза с танцова стъпка от кухнята, а аз оставам подпряна на плота и изяждам още три шоколадови бисквити.
Портите мигновено се отварят, щом спирам пред „Луссо“. Колата на Джеси я няма.
Влизам във фоайето, натоварена с цветя и чанти, и виждам Клайв да натиска различни бутони по високотехнологичната си наблюдателна система.
– Здрасти, Клайв!
Поглежда ме и се усмихва.
– Ава, как си?
Скапано! Имах ужасно натоварен ден, искам да се изкъпя, да се напъхам в суитшърта и да си сипя чаша вино. Не мога да направя нито едно от тези неща и съм бясна, че Джеси вдигна такъв шум да остана при него, а дори не е тук.