– Уморена – промърморвам и се отправям към големия луксозен диван. Може да заспя.
– Ето, господин Уорд остави това за теб.
Вдигам поглед и виждам, че Клайв държи розов ключ. Оставил ми е ключ? Значи е знаел, че няма да е тук, а дори не ми е звъннал да ми каже.
Отивам при Клайв и взимам ключа.
– Кога излезе?
Клайв продължава да натиска и превключва, докато изучава мониторите.
– Отби се около пет, за да го остави.
– Каза ли кога ще се върне? – Дали от мен се очаква просто да вися и да го чакам?
– Не каза нито дума, Ава – отвръща. Клайв дори не си прави труда да погледне към мен.
– Попита ли те за жената, която се беше отбила?
– Не, Ава – гласът му е почти отегчен.
Не е попитал, защото знае, по дяволите. И ще ми каже.
Оставям Клайв да си играе с оборудването и се отправям към панорамния апартамент. Отварям си с розовия ключ и влизам право в кухнята. Отивам до хладилника и отварям вратата, но отвътре ме гледат редове и редове бутилирана вода. Затръшвам вратата с повече сила, отколкото заслужава – хладилникът не е виновен, че в него няма вино.
Сядам на един бар стол и зяпам огромната кухня, която аз проектирах. Обичам я и никога не съм си представяла, че ще имам възможността да живея на подобно място. Сега вече живея тук, но изпитвам несигурност. Обичам Джеси, но се страхувам, че ако се пренеса при него, само ще окуража властното му и предизвикателно държане. А възможно ли е да бъде по-добре? И той да бъде по-разумен?
Стомахът ми се свива и изкурква, напомняйки ми, че трябва да ям нещо. Хапнала съм само няколко бисквити днес. Нищо чудно, че се чувствам изтощена.
Когато решавам да вдигна уморения си задник от стола, чувам входната врата да се отваря. Няколко мига по-късно Джеси влиза в кухнята. Изглежда толкова уморен, колкото се чувствам и аз. Дълго време не казва нищо. Просто стои и ме гледа. Забелязвам, че ръцете му леко треперят, а челото му изглежда влажно. Копнежът ми по чаша вино изчезва на мига.
– Добре ли си?
Бавно приближава и ме изправя. Хваща ръба на роклята ми и я дръпва нагоре до кръста ми, после ме хваща под дупето и ме повдига, за да го яхна през кръста. Заравя лице в косата ми и излизаме от кухнята. Усещам как сърцето му бие до гърдите ми, докато мълчаливо ме носи нагоре по стълбите. Искам да го питам какво не е наред. Имам да го питам за много неща, но той изглежда унил.
Отнася ме до леглото и изпълзява в него. Настанява се върху мен и тежестта му се разпределя по цялото ми тяло. Успокояващо е. Сключвам ръце около врата му, заравям лице под брадичката му и вдишвам свежия му аромат. Въздишам доволно. Той може да е значителен фактор, допринасящ за моя стрес и умора, но някак успява да накара и двете състояния да изчезнат точно толкова бързо, колкото ги предизвиква.
– Кажи ми на колко години си! – прекъсвам удобното мълчание, след като съм го държала, докато препускащото му сърце се е върнало към нормалния си, стабилен ритъм.
– На тридесет и две – казва в шията ми.
– Кажи ми!
– Има ли значение? – пита уморено.
Няма значение, но искам да знам. Може да харесва тази игра, но аз не я харесвам, а и възрастта му няма да има никакво значение за начина, по който се чувствам. Просто мисля, че трябва да знам. Това е задължителна информация – като любимите му цвят, храна или песен, – а аз не знам нито едно от тези неща. Знам толкова малко за него. Поправям се на мига. Черно, фъстъчено масло и „Ангел“.
– Не, но би ми харесало, ако ми кажеш.
Сгушва се във врата ми.
– Трябва само да знаеш, че те обичам.
Въздъхвам и започвам да мисля как да въведа начукването на истина в нашата връзка. Нещо трябва да го подмами да изпусне тази малка, незначителна частица информация. Знам, че постоянното питане не дава задоволителни резултати.
– Как мина денят ти? – пита той, гласът му е заглушен в косата ми.
– Ужасно натоварено, но много творчески. – Много съм доволна от това, което успях да свърша, като се има предвид, че очаквах денят ми да бъде обсада от обаждания и съобщения. – А ти трябва да спреш да пращаш цветя в офиса ми.
Главата му се повдига и срещам възмутен поглед.
– Няма. Вземи вана с мен!
Извъртам очи заради упоритостта му, но в момента не мога да измисля нищо по-добро от това да взема вана с него.
– С удоволствие.
Вдига се така, че трябва да пусна врата му. Залепва устни за моите.
– Ти остани тук! Аз ще подготвя ваната – отсича. Скача и сваля сакото си на път към банята.