Неочаквана и много нежелана картина на Джеси с друга жена изскача в главата ми и ме кара самата аз да поклатя глава. Сякаш подсъзнанието ми предлага да опитам вкуса на собственото си лекарство. Изкривявам лице възмутено и хвърлям очната си линия в чантичката с гримовете. Подейства. Усещам как кожата ми настръхва от чувство за собственост.
Мажа се с кокосово масло и се напъхвам в дантелено бельо и в червена къса рокля без талия.
– Харесвам роклята ти.
Обръщам се и съм зашеметена от един невъзможно красив звяр, облечен в тъмносин костюм. Въздъхвам оценяващо. Той просто е прекалено съвършен и не е избръснат. Губя съзнание на мига. Изглежда така, сякаш е превъзмогнал малкото си избухване.
– Харесвам костюма ти – контрирам.
Усмихва се и довършва пристягането на сивата си вратовръзка, а после дръпва яката на бялата си риза надолу. Ако бях някоя друга жена, която е научила за имението и за божествения мъж, който го притежава, щях и аз да се включа.
Хвърлям чантата си на леглото, взимам телефона си, слагам гланц за устни и грабвам обувките си – всичко това под зоркия му поглед. Следва ново безплодно ровене в чантата с лекарствата ми, но знам, че търся напразно.
– Загуби ли нещо? – пита и плиска малко афтършейв по себе си.
– Хапчетата – оплаквам се, докато на практика съм завряла глава в голямата си кожена чанта. Прокарвам пръсти по шевовете на хастара, за да проверя дали няма скъсано.
– Отново ли?
Поглеждам към него и се усмихвам извинително. Чувствам се глупаво и не се радвам на мисълта да посетя д-р Монро отново. Трябва да оправя това днес, преди да съм пропуснала още.
– Ще се видим по-късно. – Целува ме целомъдрено по бузата и ме оставя да търся дупка в хастара на чантата си. Може би просто трябва да си бия инжекция и да си спестя цялото това унижение.
Замръзвам на място, челото ми се смръщва и умът ми подскача... Мисля.
Не, не би го направил. Защо му е да го прави?
Девета глава
Когато слизам във фоайето, заварвам Клайв да трие с ръкава на сакото си мраморното бюро до блясък.
– Добро утро, Клайв!
– Добро утро, Ава! – казва той радостно.
Отговарям на веселия му поздрав с дръзка усмивка.
– Клайв, предполагам, че не можеш да ми покажеш записите от неделя, нали?
– Не! – изстрелва той бързо и сякаш внезапно се сеща, че има работа, и започва да чука неистово по клавиатурата си.
Поглеждам го подозрително, но той не отвръща на погледа ми.
– Джеси говори ли с теб?
– Не – отвръща, поклаща глава и продължава да държи очите си сведени.
– Разбира се – въздъхвам. Обръщам се и излизам от фоайето. Господарят е сладък, а аз съм подозрителна.
– О, Ава! – чувам Клайв да идва след мен. – Обадиха се от поддръжката. Вратата е поръчана, но идва от Италия, така че може да се забави. – Върви до мен.
– Трябва да се обадиш на Джеси и да го уведомиш. – Продължавам да вървя, а той продължава до мен.
– Направих го, Ава. Господин Уорд ме посъветва да се консултирам с теб за всичко, касаещо панорамния апартамент.
Заковавам се на място.
– Моля? – изглеждам объркана.
Клайв изглежда нервен.
– Господин Уорд каза, че вече живееш тук и че всичко, което засяга панорамния апартамент, трябва да минава през теб, особено след като ти си го проектирала.
– О, така ли каза? – процеждам през зъби. Чувствам се само малко виновна, че звуча толкова заплашително. – Клайв, направи ми услуга! Позвъни на господин Уорд и му кажи, че не живея тук!
Клайв изглежда така, сякаш съм му казала, че има две глави.
– Разбира се, Ава. Аз... ъм... ще го направя веднага.
– Добре – сопвам се и излизам от сградата. Вбесена съм. Накара ме да се преместя с убеждението на вразумяващо чукане, последвано от напомнящо чукане, а после очаква да стана чистачка? Никакво количество вразумяващо или напомнящо чукане няма да помогне този път.
Напълно раздразнена, стоя и ровя в чантата за слънчевите си очила и за ключовете от колата. Докато слагам очилата си, в ушите ми гръмва „Ангел“ на „Масив Атак“.
– О, не! – изкрещявам. Вече съм още по-бясна. Знае какво изпитвам към тази песен. Грабвам телефона и вдигам. – Престани да бърникаш телефона ми!
– Няма! Напомня ми за теб – крещи той. – Какво искаш да кажеш с това, че не живееш там, мамка му?
– Не съм ти шибана прислужница – крещя в отговор.
– Внимавай с шибания език!
– Начукай си го!
– Езикът!
Какво нахалство! Ако си мисли, че ще играя ролята на послушна домакиня, ще има да взема. Вдигам поглед и забелязвам Джон, облегнат на роувъра. Отличителните му очила са на носа му, но виждам, че под тях е вдигнал вежда. Той се забавлява.