– Какво прави Джон тук? – сопвам се.
– Успокои ли се вече?
– Отговори ми!
– С кого мислиш, че говориш, по дяволите?
– С теб! Ти слушаш ли? Защо Джон е тук?
– Ще те откара на работа.
– Не ми трябва шофьор, Джеси – възразявам с малко по-спокоен тон. Колко непристойно от моя страна да крещя и ругая като пиян футболен запалянко, и то пред най-новия и най-престижен жилищен блок в Лондон. Джон се хили. За мен това е новост. Никога не съм го виждала да проявява чувство за хумор.
– Беше в района. Реших, че ще бъде по-лесно за теб, отколкото да се опитваш да паркираш. – Джеси също е успокоил тона си.
– Е, поне ми казвай какво се случва, когато ме засяга – изплювам и затварям.
„Властно прасе!“
Тръгвам към Джон и телефонът отново започва да звъни. Ще променя тази мелодия. Вдигам телефона, минавайки покрай Джон, и той отново се ухилва.
– Да, скъпи? – казвам саркастично, но доста смело, като съм наясно, че копая собствения си гроб. Но Джеси е далеч, така че няма никакъв риск от чукане в стила на Джеси, който да ме постави на мястото ми.
– Не бъди саркастична, Ава! Не ти отива.
Покатервам се в колата и слагам колана.
– Ще бъдеш доволен да разбереш, че съм на път за работа с Джон. – Поглеждам към Джон и той кимва. – Би ли искал потвърждение? – добавям и бутвам телефона под носа на Джон. – Джон, представи се!
– Всичко е наред, Джеси – казва Джон. Усмихва се и забелязвам златен зъб.
Отново поставям телефона на ухото си.
– Щастлив ли си?
– Много – сопва се той. – Някога чувала ли си за наказателно чукане?
Самите думи пращат тръпки надолу по гръбнака ми. Поглеждам към Джон. Все още се усмихва.
– Не. Ще ми го демонстрираш ли?
– Ако имаш късмет. Ще се видим у дома – отвръща. Затваря.
Слагам телефона в чантата. Усещам спиралата на очакването в слабините си. После поглеждам големия мъж, който седи до мен.
– Наистина ли беше в района?
Джон спира с присъщото си тананикане.
– Ти как мислиш?
Сигурна бях.
– На колко години е Джеси? – питам небрежно. Не знам защо избирам този тон. Нелепо е, че не знам възрастта му.
– На трийсет и две – напълно безизразно отговаря Джон.
На трийсет и две? Снощи и Джеси каза, че е на толкова. Поглеждам към Джон, който отново е започнал да си тананика.
– Не е на трийсет и две, нали?
Усмихва се отново и златният му зъб проблясва.
– Каза, че ще попиташ.
Напълно загубила интерес към темата, поклащам глава, но Джон изглежда в настроение за разговор, затова опитвам от друг ъгъл.
– Винаги ли е толкова предизвикателен?
– Само с теб, момиче. Всъщност той е доста сговорчив.
– Очевидно изкарвам най-лошото у него – оплаквам се.
– О, момиче! Не бъди строга с него!
– Искаш ли ти да живееш с него и с предизвикателното му отношение? – питам вбесена.
– Значи си се преместила? – Веждите му изскачат над очилата, когато обръща лице към мен. Надявам се Джон да не стигне до същото заключение, до което и Сара: че преследвам парите му.
Внезапно изпитвам нужда да се защитя.
– Попита ме и на практика ме насили да кажа „да“, но не съм сигурна. Малко е рано. Заради това беше малката кавга. Не обича да му се отказва. – Размахвам телефона си към Джон.
Джон става сериозен и започва да кима с глава замислено.
– Той определено доста добре се справя с теб.
Намръщвам се и сама поклащам глава замислено. Определено доста добре се справя с мен. Плашещо е.
– Откога го познаваш? – опитвам се да се възползвам. Може да млъкне и повече да не проговори.
– Твърде отдавна – смее се с дълбок, гърлен смях, което му докарва още няколко брадички, а вратът му се свива.
– Обзалагам се, че си виждал доста неща в имението. – След като вече знам що за място е, ролята на Джон ми е по-ясна.
– Всичко е в трудовата ми характеристика – казва небрежно.
Което ми напомня...
– Защо беше дошла полиция там?
Джон обръща почти заплашително лице към мен и аз се сгърчвам леко.
– Просто някакъв идиот си играеше игрички. Няма нужда да се тревожиш, момиче. – Отново концентрира вниманието си върху пътя, след като ме е поставил на мястото ми. Информация. Нуждая се от проклета информация.
Оставена съм пред офиса и Джон кимва за довиждане.
– Добро утро, Ава! – казва Сали весело.
Носи същата блуза като вчера, само че в различен цвят. Днес е червена.
– Здравей, Сал! Добре ли си?
– Да, благодаря, че попита. Чувствам се много добре. Да ти направя ли кафе?
– Да, моля.