– Веднага. – Праща ми прекрасна усмивка и изчезва в кухнята. Забелязвам, че на ноктите си има лак, който не е безцветен или в телесен цвят. Огненочервен е! Това може да е подготовка за срещата ù. Харесвам искрящата Сали. Надявам се това да не свърши зле.
Зареждам компютъра си, правя някои изчисления и се подготвям да струпам искания за фактури на Сали. Входящата ми поща е наводнена с нови имейли, предимно спам, затова се захващам да ги пресея.
В десет и половина чувам, че вратата на офиса се отваря. Когато вдигам поглед, виждам букет калии, проснат на ръката на момичето от „Луссо“. Знаех, че няма да отбележи изобщо моята молба. Момичето извърта очи и аз свивам рамене извинително. След като разменяме цветя и подписи, намирам картичката.
Очакваш ли с нетърпение наказателното чукане?
Твой бог.
х
Усмихвам се и му пращам съобщение:
Да, очаквам. И... да, ти си. Твоя А. Х
Със сигурност се намирам на Седмото небе на Джеси. След натоварената сутрин решавам да звънна на Кейт в няколкото минути, които отделям за обяд.
– Здравей! – изпява тя поздрава си по телефона.
– Здравей, добре ли си?
– Всичко е наред. Как е любимото ми гадже на приятелка? – смее се.
– Той е добре – отговарям сухо. Обича го толкова, защото ù купи „Марго Джуниър“.
– Слушай, заминавам за Брайтън, за да доставя една торта с „Марго Джуниър“. Искаш ли да обядваме в четвъртък? Утре ми е доста натоварено. Имам купища работа за наваксване.
– Разсейват ни, а?
– Много смешно! – сопва се тя. – Искаш ли да обядваме, или не?
– Добре! – казвам бързо. Нейната свръхчувствителност ме прави адски подозрителна. – В четвъртък, един часа. В „Барок“.
– Перфектно! – казва. И затваря.
По дяволите, мисля, че току-що засегнах нерв. Смешно, ама друг път! Тя подминава въпроса прекалено бързо. Чувам вратата на офиса да се отваря и виждам Том.
– Том, трябва да си поговорим за тоалета ти.
Той поглежда към изумруденозелената си риза и яркорозовата вратовръзка. Цветовият сблъсък в света на Том е силно обиден.
– Страхотен е, нали? – казва и гали вратовръзката си.
Не, не е. Направо е престъпление. Ако аз търсех интериорен дизайнер и Том се появеше на прага ми, щях да тръшна вратата в лицето му.
– Къде е Виктория? – питам.
– Среща в Кенсингтън. – Хвърля чантичката си на бюрото и сваля очилата си, за да ги изчисти с края на ризата си.
– Разбра ли какво е станало?
– Не! – отвръща и се тръшва на стола си. – Не спря да се цупи и да е в лошо настроение цял ден. – Навежда се напред и оглежда офиса. – Хей, какво мислиш за нашата Сал?
И той е забелязал. Трудно е да пропуснеш.
– Имала е среща – прошепвам шумно.
– Не! – ахва той.
Слага отново очилата на носа си с драматичен жест, който внушава, че трябва да види лицето ми след тези новини. Нелепо е. Те са моден аксесоар, а с тях Том се опитва да изглежда професионалист.
– Да! И има втора среща довечера – добавям и кимвам.
Очите му отново се опулват.
– Можеш ли да си представиш колко ли е скучен той?
Присвивам се. Внезапно се чувствам изключително виновна за това, че започнах този разговор.
– Не бъди кучка, Том! – гълча го.
Сали минава през офиса и рязко прекъсва клюката ни. Том вдига вежди и се хили, докато проследява пътя ù до копирната машина. Ако бях достатъчно близо, щях да го сритам.
Обръща се отново към мен, вижда неодобрителното ми изражение и вдига ръце.
– Какво? – оформя само с устни.
Поклащам глава и се връщам към компютъра си, но спокойствието ми е краткотрайно.
– Е – провиква се Том от бюрото си. – Виктория ми каза, че си се преместила при господин Уорд.
Шокирана вдигам поглед от екрана и виждам как небрежно прелиства каталог. Откъде знае? Разбира се... Дрю.
– Не съм се преместила при него, а ти трябва да си мълчиш, Том. – Продължавам с триенето на спам.
– Виж ти! Да живееш в панорамен апартамент за десет милиона лири, който сама си проектирала – размишлява той, все още прелиствайки страниците.
– Млъкни, Том! – отсичам. Гледам го свирепо, когато вдига очи от каталога, който дори не чете. Този път разбира намека, млъква и продължава с неговите си неща.
Не знам как ще обясня това на Патрик. Не изглежда много добре да се срещам с клиент, а сега ми трябва само Том да дрънка в офиса, така че всички да чуят.
Става пет, а аз седя, дълбоко замислена, и чукам с молива по бюрото. И ми хрумва адски фантастична идея.
Скачам от стола и бързо почиствам рисунки и папки, после грабвам чантата и цветята и се отправям към изхода.
– Приключих. Ще се видим утре – подвиквам, докато буквално изхвърчам от офиса. Имам половин час. Може да успея.