– Клайв, не искам да прибягвам до изнудване – казвам сковано и се обръщам отново към него. Той ме гледа объркано и виждам как се опитва да се сети с какво мога да го изнудвам. – Не искам никой да узнава за редовните посетители на господин Гомес или за слабостта на господин Холанд към тайландски момичета – наблюдавам как лицето на Клайв се изкривява в поражение.
– Ава, играеш гадно, момиче.
– Не ми оставяш друг избор, Клайв.
Той поклаща глава и ни сочи към асансьора, докато мърмори обиди под носа си.
– Невероятно! – радва се Сам, докато вървим към асансьора на панорамния апартамент.
Нямам представа как става така, но откривам, че краката ми правят малки стъпки зад тях и аз ги следвам към асансьора.
– Джеси може да е сменил кода – казвам, вървейки зад гърбовете им.
Сам се обръща. Изглежда разтревожен.
Свивам рамене.
– Ако го е направил, няма начин да се качите горе.
Внезапно се озовавам пред асансьора, поемам си дълбоко дъх и набирам кода. Чувам хор от въздишки, когато вратата се отваря и всички влизат. Аз стоя отвън и гледам Сам. Той се усмихва и леко кимва с глава, насърчавайки ме да се кача с тях.
Правя го.
Влизам в асансьора, Сам и Дрю са от едната ми страна, Джон – от другата. Набирам отново кода. Пътуваме нагоре в неловко мълчание и когато вратата на асансьора се отваря, ние се озоваваме пред двойните врати, които водят към апартамента на Джеси.
Сам пръв излиза от асансьора, отива до вратата и разтърсва бравата, след което започва да тропа по вратата като луд.
– Джеси! Отвори шибаната врата!
Дрю и Джон приближават и го издърпват, после Джон опитва вратата, но тя не поддава. Не мога да не си помисля, че съм последният човек, излязъл от апартамента. Помня, че се постарах да я тръшна възможно най-силно.
– Сам, друже, той може дори да не е тук – успокоява го Дрю.
– Тогава къде е, по дяволите? – крещи Сам.
– О, той е тук – боботи Джон. – Копелето се дави в скръбта си вече твърде дълго. Има бизнес да управлява.
Все още стоя в асансьора, когато вратата започва да се затваря и ме изтръгва от замаяното ми състояние. По силата на естествен рефлекс ръката ми спира вратата и аз излизам във фоайето пред апартамента. Знам, че казах, че ще ги вкарам дотук, а после ще си отида, знам, че трябва просто да си тръгна, но като гледам Сам в такова състояние, разстройвам се още повече, а думите на Джон ме карат да настръхна. Дави се в скръбта си или се дави във водка? Дали ако остана, отново ще се изправя пред пияния и беснеещ Джеси?
Дрю чука на вратата спокойно. Смешно е. След като неумолимото думкане на Сам не получава отговор, то се съмнявам, че вежливото почукване на Дрю ще сполучи.
Той отстъпва от вратата и издърпва Сам към мен.
– Ава, опита ли да му се обадиш? – пита Дрю.
– Не! – изтърсвам. Защо да го правя? Напълно съм сигурна, че не би искал да говори с мен.
– Защо не пробваш? – пита Сам умолително.
Клатя глава.
– Той няма да отговори, Сам.
– Ава, просто опитай! – притиска ме Дрю.
Неохотно вадя телефона от чантата си и набирам Джеси, докато Сам и Дрю гледат нервно. Нямам представа какво ще кажа, когато вдигне.
Главата на Дрю се извърта рязко към вратата.
– Чувам го да звъни. – Връща се към мен, очевидно чака да говоря, но обаждането ми се прехвърля на гласова поща и сърцето ми се стяга. Той не иска да говори с мен. Тръгвам обратно към асансьора. Болката ми се разпалва от отхвърлянето на обаждането ми, но точно тогава във фоайето отеква страшен трясък.
Сам, Дрю и аз обръщаме глави към двойната врата, която отвежда в апартамента на Джеси, и виждаме Джон от другата страна, обграден от натрошената каса. Той ни кимва и Сам и Дрю политат към апартамента. Откривам, че ги следвам неуверено, спомняйки си последния път, когато бях тук.
„Обърни се! Качвай се в асансьора! Върви, СЕГА!“
Не го правя. Стоя на вратата и се оглеждам. Доколкото виждам, нищо не е било преместено. Пристъпвам леко напред в откритото пространство и чувам как мъжете тичат наоколо и търсят Джеси. Когато в полезрението ми се появява основата на стълбите, забелязвам, че празната бутилка от водка е все още на масичката. После виждам широко отворената врата на терасата. Поемам с колебливи стъпки към нея. Все още чувам мъжете да тичат наоколо из апартамента, да отварят и затварят врати и да викат името му.
Аз обаче съм притеглена към терасата. Знам защо. Това е същият магнетизъм, който ме притегля към Джеси всеки път, когато той е наблизо. Само че този път знам, че това няма да е моят Джеси. Дали искам да се изправя отново срещу него, когато е в такова ужасно състояние, когато е толкова зъл и омразен? Не, разбира се, че не искам, но изглежда не мога да се обърна.