Зъбните колелца се завъртат, а Джеси свива рамене и пъха още една ягода в устата ми.
– Кажи им, че притежавам хотел!
Приемам предложения плод, но продължавам да говоря. Този път няма да отстъпя лесно.
– А ако поискат да видят този хотел? – мънкам, докато дъвча.
– Тогава могат да го видят – усмихва се. – Ти мислеше, че е хотел.
Мръщя му се.
– Ти беше уредил някой да ме придружава навсякъде и ме заключи в кабинета си, така че никой да не може да говори с мен. Същото ли ще направиш с мама и тате?
– Ще ги разведа наоколо в по-спокоен ден – отговаря набързо.
Дали вече го е обмислил? Не мога да повярвам, че говоря за възможността да се срещне с родителите ми.
– А ако поискат да отседнат в този хотел? – изстрелвам обратно. – Те живеят в Нюкий, така че ще отидат на хотел, когато дойдат да ме видят.
Започва да се смее.
– Да ги настаня ли в общата стая?
Тупвам го по корема, което само подсилва веселието му.
– Радвам се, че намираш моите притеснения за толкова забавни. – Грабвам ягода и я пъхам в устата си.
Той се възстановява от пристъпа на смях и ме поглежда вече сериозно.
– Ава, изглежда търсиш извинение да се измъкнеш от това. – Пресяга се и прокарва пръст по долната ми устна. – Ако родителите ти попитат на колко години съм, тогава измисли някаква възраст! На колкото години ме искаш, на толкова ще бъда. Ако дойдат на гости, могат да останат тук. Има много стаи за гости и всичките имат бани. Спри да се бориш! Това ли е всичко? – пита и вдига към мен вежда очакващо.
– Ще стъпчеш ли родителите ми?
– Ако ми се изпречат на пътя – казва сериозно.
Умствено реагирам на мига. Трябва да избягвам срещата с родителите си колкото е възможно по-дълго. Може би дори завинаги.
– Защо имаше полиция в имението? – изстрелвам.
Той извърта очи.
– Казах ти, някакъв идиот си играе глупави игри.
– Какви точно глупави игри?
– Ава, няма нищо, за което да се тревожиш. Точка. – Подава ми още една ягода и аз я вземам неохотно. Опитва се да ме спре да задавам дразнещи въпроси, като държи устата ми пълна.
– Ами тайнствената жена?
– Все още е тайнствена – отговаря набързо и кратко.
– Значи си питал Клайв?
– Не, Ава, не съм имал време. – Много е ядосан. Питал е Клайв, по дяволите, също така му е казал да си държи устата затворена. Налага се и за това да използвам хитрост. Мръщя му се, но той продължава. – Кога мога да те заведа на пазар?
„Какво?“
Сигурно е видял разтревоженото ми лице, защото ядосаното му изражение омеква моментално.
– Дължа ти една рокля и тъй като партито за годишнината наближава, мислех, че можем да убием с един куршум два заека.
– Имам много рокли – мърморя. Пазаруването с Джеси е на върха на списъка с неща, които смятам да избягвам, ако не искам на излизане от магазина да изглеждам като ескимос.
– На всяка крачка ли ще ме предизвикваш днес, жено? – недоволства. Присвива зелените си очи към мен и аз му се мръщя в отговор, но съм твърде уморена, за да се карам. Вместо това се премествам до гърдите му и се сгушвам в него. Може да е арогантен, предизвикателен задник, но съм напълно влюбена в него и нищо не мога да направя за това.
Десета глава
Отлепвам очи и откривам, че съм плътно притисната до гърдите на Джеси. Още не е светло, което значи, че е много рано. Джеси още не е буден, така че определено е преди пет. Мозъкът ми мигновено се буди и се нагърбвам с нелеката задача да се измъкна от тялото му, без да го обезпокоя. Трудно е. Той ме държи толкова здраво в съня си, колкото и когато е буден.
Колебливо се измъквам от него и се напрягам всеки път, щом се помръдне или въздъхне в съня си. Тялото ми е напрегнато и пълзя към края на леглото. Щом се освобождавам, изпускам дъха, който задържах, и поглеждам към моя красив мъж с двудневна брада. Искам да скоча обратно при него, но устоявам. Това, което съм планирала, ме кара да го оставя мирно заспал, докато ровя тихо в чантата си за телефона.
Пет часът. Мамка му! Добре, трябва да съм бърза или той скоро ще се събуди, за да ме повлече по улиците на Лондон за един от мъчителните си маратони. Пълзя около леглото като гол крадец и вадя скритата чанта от дървения скрин, за да измъкна съдържанието. Чантата прошумолява и аз стискам зъби и замръзвам на място, докато Джеси се обръща по гръб и простенва.
Оставам като статуя, докато не съм сигурна, че се е успокоил, после отивам до леглото, стъпвайки тихо по дебелия килим.
Нежно хващам китката му и я дръпвам над главата му към дървената табла. Боря се – ръката му е тежка, но успявам да го наглася на позиция, след което плъзвам халката на белезниците около китката му, а после ги закачвам за една от дървените пръчки на таблата. Изправям се и се възхищавам на делото си, чувствам се доста доволна от себе си. Дори да се събуди сега, няма да отиде никъде.