– Бебче, ела ме освободи, моля те!
Внезапната промяна в настроението му ме прави подозрителна и заставам нащрек. Познавам играта му и няма да се вържа. Щом го освободя, ще скочи върху мен като лъв, ще ме натъпче в екипа за бягане и ще ме извлече по лондонските улици. Не отричам, че бих се радвала да скочи върху мен още тази минута, но няма да се задържа, за да ме изтезава двайсет и два километра. За съжаление, двете неща вървят в пакет.
Сядам пред голямото огледало и започвам да суша косата си, като хвърлям поглед в отражението от време на време и виждам, че ме наблюдава. Но той само се мръщи и отмята глава назад като сърдит ученик, когато хвана погледа му.
Слагам грим и се мажа с кокосово масло, след което си слагам кремавото бельо, което Джеси ми купи, и го чувам как стене. Усмихвам се самодоволно на себе си. Позволено ми е. Не знам колко дълго ще държа властта. Обличам бялата си блуза с жабо, обувам тесни черни панталони, след което се пъхвам в черни обувки с високи токчета.
Готова съм. Отивам до моя вързан с белезници мъж, навеждам се и целувам бавно разтворените му устни. Не знам защо го правя. Перченето ми е достойно за похвала.
Той въздиша и повдига колене, когато се пресягам и обвивам с ръка все още възбудения му член. Сериозно ще загазя, когато ме хване.
Джеси трепва.
– Ава! Обичам те изключително много, мамка му, но ако не свалиш тези белезници, ще те удуша! – гласът му е смесица от удоволствие и болка.
Усмихвам се и го целувам леко по устните, после се навеждам и проправям път с целувки надолу по гърдите му. Стигам до солидния му член, после чак до върха му и свършвам с леко въртене на езика отгоре, след което го поемам дълбоко в устата си.
– Ава, моля те! – стене Джеси.
Пускам го и взимам ключа за белезниците от скрина. Джеси въздиша облекчено, докато се връщам. Не знам защо – няма да го освободя напълно. Разкопчавам наранената ръка и тя пада вяло на леглото. Жегва ме вина, докато той свива внимателно юмрук, за да върне жизнеността в ръката си. Отивам пак до скрина и оставям ключовете отгоре.
– Какво правиш? – пита намръщен.
– Къде е телефонът ти?
– Защо? – недоумява. Объркването на лицето му е явно.
– Ще ти трябва. Къде е?
– Сакото ми. Ава, просто ми дай ключа! – губи отново търпението си.
Оглеждам стаята и забелязвам сакото на пода, очевидно го е метнал снощи, преди да ми се нахвърли в банята. Намирам телефона във вътрешния джоб и го поставям на нощното шкафче, но извън досега му. Не искам да се обади за помощ, преди да избягам.
Грабвам чантата си и излизам от стаята, оставяйки зад себе си готов да избухне мъж. Страшно ще загазя по-късно, но поне освободих едната му ръка. Вярно, ранената, но той ще се оправи... ако не стиска прекалено силно.
Единадесета глава
– Здравей, цветенце! – Патрик излиза от кабинета си, докато заемам мястото си. – Подранила си тази сутрин. – Сяда на ръба на бюрото ми и ме дарява с обичайното си сумтене, докато бюрото изпълнява обичайното си протестиращо скърцане. – Какво имаш да ми кажеш?
– Не много – отвръщам и включвам компютъра. – Имам среща с господин Ван дер Хаус по обяд, за да прегледа скиците ми.
– О, добре! Ами господин Уорд? Чувала ли си се с него?
Усещам как лицето ми се облива в горещина, докато се обръщам към компютъра.
– Ами... не, не съм сигурна кога се връща от пътуването си – отговарям и се моля да остави нещата така.
– Минаха почти две седмици, нали? Чудя се какво го задържа – казва и подозирам, че шефът ми се мръщи, но не мога да погледна, за да потвърдя.
Кашлям.
– Наистина не знам.
Патрик се надига от бюрото ми и то отговаря с дълго скърцане.
– Между другото, Сали се чувства зле. Няма да идва днес – казва и се връща в кабинета си.
Сали е болна ли? Това не ù е присъщо. О! Снощи беше втората ù среща. Или е минала много добре и тя се е направила на болна, за да палува в леглото цял ден с господин Тайнствен, или е минала много зле и се е направила на болна, за да се тръшка в леглото с кутия кърпички. Виновно подозирам, че е второто. Горката Сал.
Отпускам се в стола си с дълга въздишка, но после подскачам, щом чувам от чантата ми да се носи „Ангел“. Мили Боже! Очевидно се е освободил. Няма да отговоря. Оставям го да се иззвъни, но веднага започва да звъни отново. Този път е нормалното звънене. Взимам телефона от чантата и отговарям на обаждането на госпожица Куин.
– Добро утро, госпожице Куин! – поздравявам весело.
– Здравей, Ава! Моля те, нека е „Рут“! Просто проверявам. Успя ли да задействаш нещата вече?
– Да, подготвила съм график и таксите за услугите ми, Рут. И също така съм скицирала няколко идеи, които ще ти пратя.