– Прекрасно! – възкликва. Толкова е ентусиазирана. – Нямам търпение да ги получа. Как продължаваме от този момент нататък?
– Ако нямаш възражения срещу таксите ми, на базата на скицираните идеи можем да започнем да правим проекти.
– Страхотно! Толкова съм развълнувана!
Усмихвам се. Очевидно е.
– Добре, ще ти пратя графика, таксите и скиците до края на работния ден. Дочуване, Рут!
– Благодаря, Ава – отвръща и затваря, а аз веднага се захващам да сканирам скиците. Обичам да работя с хора, които влагат толкова страст в домовете си, колкото влагам и аз.
Става десет и вече съм прекарала в офиса три часа и съм свършила планини от работа.
Извъртам се в стола, за да отида да направя кафе, и едва не получавам гърч, когато пред мен се озовава моят арогантен Бог, който гледа надолу към мен с вдигнати коварно вежди. Красивото му лице се разтегля в обичайната му дяволита усмивка. Умът ми моментално вдига тревога. Джеси изглежда дяволски страхотно в сивия си костюм, с бледосинята риза, отворената яка и без вратовръзка. Брадата му не е бръсната от два дни. Очите ми са доволни, но умът ми препуска в несигурност.
– Колко е прекрасно да те видя, Ава – казва спокойно, докато протяга ръка. Ръкавът на сакото му се вдига и разкрива златния „Ролекс“.
„Мамка му!“
Изстивам, когато виждам колекция червени следи по китката му, които „Ролексът“ изобщо не скрива. И това е ранената му ръка. Стрелвам стреснат поглед към него и той кимва за потвърждение. Умствено наритвам глупавия си задник из целия офис. Наранила съм го. Чувствам се ужасно. Не го обвинявам, че е бесен.
Поставям ръка в неговата, но не стискам. Не искам да го нараня още повече.
– Толкова съжалявам – прошепвам думите тихо, изпълнена с угризения. Неразумното ми желание да разбера възрастта му го е белязало. Наистина много ще загазя.
– Знам – отговаря студено.
– А, господин Уорд! – нахлува в ушите ми веселият глас на Патрик, докато самият той приближава към бюрото ми. Пускам ръката на Джеси. – Колко се радвам, че ви виждам. Тъкмо питах Ава дали е чула нещо от вас.
– Господин Питърсън, как сте? – пита Джеси и му показва пълна, разтапяща усмивка, обичайно запазена за жени.
– Много добре. Как беше бизнес пътуването ви? – пита Патрик.
Очите на Джеси се врътват към моите, а после се отправят към Патрик.
– Обезпечих придобивките си – отговаря напълно спокойно. – Получихте ли депозита, който направих?
Лицето на Патрик светва.
– Да, разбира се. Благодаря. – Забелязвам, че не казва на господин Уорд, че е прекалено много за първоначално авансово плащане.
– Добре. Както казах преди, нямам търпение да задвижим нещата. Моето неочаквано пътуване ни забави малко.
– Разбира се, сигурен съм, че Ава ще ви оправи. – Патрик поставя ръка на рамото ми с привързаност и очите на Джеси веднага скачат на нея.
– Сигурен съм, че ще го направи – казва тихо, а погледът му все още е фиксиран върху ръката на Патрик.
Патрик е на шестдесет години, има посребрена коса и е с около трийсет килограма наднормено тегло. Със сигурност Джеси не може да се чувства заплашен от моя шеф, който е като мече за гушкане, нали?
Той поглежда отново Патрик.
– Щях да питам Ава дали би искала да се присъедини към мен за късна закуска, за да прегледаме някои неща. Не възразявате, нали?
Последната част определено не беше въпрос. Той гази.
– Разбира се – чурулика Патрик щастливо. Забелязвам, че не ме пита.
– Всъщност имам среща по обед – казвам пискливо. Соча страницата в новия си дневник, на която липсват големите черни черти от перманентен маркер, поставени от Джеси върху всеки ден в предишния ми дневник. Искам да забавя този сблъсък колкото е възможно повече. Изобщо не се чувствам удобно с лукавото изражение на красивото му лице. Но тогава той зърва новия ми дневник и се намръщва, а един мускул на челюстта му започва да трепти диво.
„Да, смених го!“
– Това е чак по обед – посочва Джеси и аз се свивам. – Няма да те задържам дълго – добавя с дрезгав, обещаващ глас, който също съдържа частица заплаха.
– Ето, готово – казва Патрик, докато върви към кабинета си. – Радвам се, че се видяхме, господин Уорд.
Седя и почуквам с нокът предните си зъби като обезумяла, докато се опитвам да измисля начин да се измъкна. Няма, а дори да имах добра причина, просто щях да отлагам неизбежното. Буквално треперя в обувките си, докато гледам към мъжа, когото обичам неизмерно.
– Ще тръгваме ли? – пита Джеси, докато пъха ръце в джобовете. Взимам телефона от бюрото и го пъхвам в чантата си, а също и папката от „Лайф Билдинг“. Ще трябва да отида направо в „Роял Парк“ за уговорката с Микаел след „срещата“ ми с Джеси.