Отваря ми вратата и Том влиза, преди да имам възможност да изляза. Очите му се опулват шокирано, когато вижда кой е до мен.
– Господин Уорд! – изломотва. Изглежда нелепо да се обръща към Джеси толкова учтиво. Излизал е на питие и танци с него.
– Том – Джеси кимва абсолютно делово.
– Имам работна среща с господин Уорд – казвам. Накланям глава настрани и го стрелвам с предупредителен поглед. Чувам как Джеси се смее леко.
– О, разбирам. „Делова“ среща, а? – Том се хили. Бих могла да го сритам в пищялките. А когато ми намига пресилено, решавам, че когато отново го видя, ще го сритам наистина. Излизам забързано на улицата и съм облекчена, че съм далеч от офиса и че няма възможност да бъда издадена, но съм нервна, задето съм се оставила на милостта на Джеси. Не се заблуждавам, че само защото сме на публично място, няма да ме прикове към най-близката стена в първия удобен момент.
Вървим напред един до друг, докато стигаме „Пикадили“. Не знам къде отиваме, но не изоставам. Той не прави никакъв опит да поеме ръката ми и не говори. Ставам все по-неспокойна с всяка изминала секунда. Поглеждам нагоре към него и откривам лицето му напълно безизразно. Той не отвръща на погледа ми, въпреки че знам, че знае, че гледам към него.
– Извинете, колко е часът? – пита го зряла делова дама.
Джеси вади ръка от джоба си и поглежда часовника. Трепвам при вида на белязаната му китка. Ръката му все още е ожулена от удара по колата, а аз добавих и охлузвания към тази травма.
– Десет и петнайсет – отвръща. Показва ù усмивката, запазена само за жени, докато жената се разлива на тротоара пред него.
Жегва ме остро чувство за притежание, докато тя излива благодарностите си. Вероятно е по-близо по възраст до Джеси, безсрамната никаквица! Никой не може да ме убеди, че няма телефон, който да погледне, а и защо не попита плешивия, потен, дебел бизнесмен пред нас? Извъртам очи и чакам Джеси да поеме инициативата и да тръгне. След като е отделил няколко мига да поразява жената със зашеметяващата си усмивка, продължава напред, а аз го следвам. Поглеждам назад и виждам жената да гледа през рамо. Колко отчаяна и безсрамна може да бъде една жена? Но после се смея на себе си. Аз съм не по-малко отчаяна, когато става дума за Джеси, и определено съм напълно безсрамна.
Пресичаме улицата и приближаваме „Риц“. Смаяна съм, когато вратата се отваря за нас. Джеси ми дава знак да вляза. В „Риц“ ли ще закусваме?
Не казвам нищо, докато ме води към ресторанта, а салонният управител ни настанява на най-неприлично величественото място. Това изобщо не е в стила на Джеси и определено не е в моя.
– Два пъти яйца по бенедиктински върху хляб, капучино с двойно кафе, но без шоколад, и силно черно кафе! Благодаря – поръчва Джеси и подава менюто на сервитьора.
– Разбира се, сър – казва той, взема моята изискана платнена салфетка и я полага в скута ми, после повтаря същото грижливо изпълнено движение с Джеси и се оттегля. Зяпам околното обкръжение, пълно с възпитани, богати хора. Чувствам се неудобно.
– Как върви денят ти? – пита Джеси небрежно и в гласа му няма и следа от емоция. Това само увеличава безпокойството ми. Въпросът ме връща отново към мрачното му присъствие от другата страна на претенциозната маса. Той маха салфетката от скута си и я поставя на масата. Лицето му е безизразно, докато ме гледа.
Какво трябва да кажа, по дяволите? Още няма десет и половина, а денят ми вече е много специален. Дотук открих възрастта му, използвах вибратор, вързах го с белезници за леглото и го зарязах там, а сега сме на късна закуска в „Риц“. Това не е обичайната ежедневна програма.
– Не съм сигурна – отговарям честно, защото имам чувството, че ще последват още няколко специални неща, които мога да добавя към списъка.
Свежда очи, така че дългите му мигли падат като ветрила върху скулите му.
– Да ти кажа ли как върви моят?
– Ако искаш – прошепвам. Не мога да скрия нервността в гласа си. Дори не съм уверена, че Джеси няма да направи сцена в най-шикозния хотел в Лондон пред най-шикозните хора в Лондон.
Обляга се назад в стола си и забива в мен мощния си зелен поглед.
– Моят сутрешен крос беше провален от малка предизвикателна изкусителка, която ме върза с белезници за леглото ни и ме изтезава за информация. После ме заряза безпомощен и отчаяно нуждаещ се от нея. – Започва да си играе с вилицата пред него, а аз клюмвам под втренчения му поглед. Той си поема дълбоко дъх. – Накрая стигнах до телефона, който тя беше оставила на ето толкова разстояние от ръката ми – показва, като свива палец и показалец. – А после чаках един от служителите ми да дойде и да ме освободи. Пробягах двайсет и два километра, като постигнах личен рекорд за време, за да прогоня част от натрупаното напрежение, което тя ми създаде, а сега седя, гледам красивото ù лице и имам желание да я наведа върху тази красиво подредена маса и да я чукам до следващата седмица.