Ахвам от грубите му думи, изречени без никаква загриженост насред „Риц“. Боже, какво ли мисли Джон за мен? Надявам се, че се е смял. Изглежда Джон намира реакциите и поведението на Джеси към мен за доста забавни.
Сервитьорът оставя кафетата ни, кимваме му с благодарност и той се оттегля отново.
Вдигам своята елегантна (вероятно солидна) сребърна лъжичка и започвам да бъркам кафето си.
– Имал си изпълнена със събития сутрин. – Поглеждам нервно нагоре и виждам, че се опитва да потисне усмивката си. Иска да се засмее, но иска и да ми е ядосан и от това се чувствам много по-добре.
Накрая въздъхва.
– Ава, никога повече не ми причинявай това!
– Ти беше ядосан до лудост – изричам. Въздъхвам дълго и облекчено и се разпадам в жълтия си трон.
– Аз бях много, много повече от ядосан до лудост, Ава – отвръща. Вдига ръце и започва да разтрива слепоочията си, сякаш се опитва да се отърве от спомена.
– Защо?
Спира насред разтриването.
– Защото не можех да те докосна – казва, сякаш съм тъпа. Сигурно е видял обърканото ми изражение, защото сваля ръце от челото си и поставя лакти на масата. – От мисълта да не мога да те докосна изпаднах в паника.
– Аз бях в стаята! – изтърсвам твърде високо. Оглеждам се бързо наоколо, за да съм сигурна, че не съм привлякла вниманието на изисканата клиентела.
Джеси ми се мръщи.
– Не беше в стаята, когато излезе!
Навеждам се през масата.
– Излязох, защото ти ме заплаши. – Това определено не е разговор за лукса на „Риц“.
– Да, защото ти ме ядоса до лудост – отсича. Опулва очи към мен. – Кога взе тези белезници? – пита обвиняващо, докато дланите му удрят масата. Дрънченето кара другите посетители около нас да замълчат.
Облягам се назад в трона си и чакам да продължат разговорите си.
– Когато си тръгнах от работа вчера. Ти малко провали плана ми с твоето наказателно чукане – мърморя сърдито.
– Внимавай с езика! Аз ли съм провалил плана ти? – пита невярващо. – Ава, нека ти кажа: никъде в моите планове не беше написано, че ще ме вържеш и че ще завися от твоята милост. Така че ти провали моя план.
И двамата прекратяваме всички приказки за планове, наказателно чукане и белезници, щом сервитьорът се приближава с храната ни. Поставя я първо пред мен, после пред Джеси, извъртайки чиниите така, че поднесеното (което изглежда повече като изкуство) да е в най-добрата позиция, да му се възхищаваме, преди да го нападнем с ножовете и вилиците си. Усмихвам се с благодарност.
– Това ли е всичко, сър? – пита сервитьорът.
– Да, благодаря.
Сервитьорът се отдалечава от масата и ни оставя да се върнем към нашия неуместен разговор.
Забивам нож в чинията си. Блюдото изглежда прекалено добро за ядене.
– Трябва да знаеш, че твоята изкусителка е извънредно доволна от себе си – казвам замислено, докато обвивам устни около най-вкусното парче тост с пушена сьомга и холандски сос.
– Обзалагам се – отвръща Джеси и вдига вежди. – Тя знае ли колко лудо влюбен съм в нея?
Разтопявам се на място. Аз съм в „Риц“, ям най-невероятната храна и през масата гледам най-унищожително красивия мъж, който някога съм виждала – моя най-унищожително красив мъж. Целият мой. Отново се грея на слънцето на Седмото небе на Джеси.
– Мисля, че знае.
Той отново забожда хапка от чинията си.
– По-добре е не само да мисли.
– Тя знае.
– Добре.
– Какъв е проблемът все пак? – питам. – Трийсет и седем години са нищо.
Хвърля поглед към мен. Изглежда почти засрамен.
– Не знам. Ти си в средата на двайсетте, а аз съм в края на трийсетте.
– И какво? – продължавам. Наблюдавам го внимателно. Наистина има комплекс за възрастта си. – Това тревожи теб повече, отколкото тревожи мен.
– Може би – казва. Опитва се да стане сериозен. Виждам, че е облекчен от липсата на загриженост от моя страна. Поклащам глава и се връщам към ястието. Моят арогантен плейбой е несигурен, но аз го обичам още повече заради това.
Храним се в мълчание, а сервитьорът редовно проверява всичко ли е наред. Щом свършваме, разчиства чиниите бързо и Джеси иска сметката.
– Е, кога ще пазаруваме дрехи тогава? – пита и отпива от кафето си.