Не мога да спра дългата гневна въздишка, която се изплъзва от устните ми. Забравила съм за това и знам, че ако му откажа, бързо ще бъда изхвърлена от Седмото небе на Джеси. Свивам рамене.
– Петък по обяд?
Бръчката му се връща на позиция.
– Това е в последния момент, не мислиш ли?
– Ще намеря нещо. – Довършвам най-страхотното кафе, което някога съм пила.
– Запиши ме в дневника си за петък следобед... за целия следобед!
– Какво? – усещам как веждите ми се смръщват.
Джеси вади купчина банкноти от портфейла си и слага пет двайсетачки в подвързаната с кожа папка, която сервитьорът току-що е оставил. Сто лири за закуска?! Това е новата ми рокля!
– Запиши си среща за петък следобед с господин Уорд! Например към един. – Зелените му очи танцуват от задоволство. – Ще пазаруваме и няма да бързаме да се приготвяме за партито.
– Не мога да запазя целия си следобед само за една среща! – изтърсвам невярващо. Господин Неразумен се е върнал.
– Можеш и ще го направиш. Плащам му достатъчно. – Става и идва от моята страна на масата. – Трябва да кажеш на Патрик, че живееш с мен. Няма да вървя на пръсти около него още дълго.
Ставам, приемам подадената ми ръка и го оставям да ме изведе от ресторанта. Не, той няма да стъпва на пръсти. Просто ще продължи да гази наред.
– Това ще ни постави в неудобно положение – опитвам се да го вразумя. – Той няма да се впечатли, Джеси. И не искам да мисли, че се мотая, вместо да работя, когато имам делови срещи с теб.
– Изобщо не ми пука какво мисли той. Ако не му харесва, ще се оттеглиш – казва и продължава напред, влачейки ме след себе си.
Да се оттегля ли? Аз обичам работата си, обичам и Патрик.
– Ти ще го прегазиш, нали? – казвам предпазливо. Моят мъж е като носорог.
Лакеят му подава ключовете от колата и Джеси му пъхва петдесетачка. Петдесетачка! Само за паркирането и връщането на колата? Наистина много хубава кола, но все пак.
Джеси се обръща към мен, докосва с длан бузата ми и потрива нос в моя.
– Приятели ли сме? – Ментовата му свежест ме удря като булдозер.
– Да – признавам, но ако съдя по разговора от последните няколко минути, няма да сме приятели още дълго. – Благодаря за закуската.
Усмихва се.
– Моля. Къде отиваш сега?
– „Роял Парк“.
– Близо до Ланкастър Гейт? Ще те закарам. – Прилепва плътно устни към моите и притиска таза си напред нежно.
Ахвам.
Не може да го прави пред „Риц“! Чувам как се смее на моето смайване, след което ме дръпва към колата. Лакеят ми отваря вратата и аз се усмихвам мило, преди да се кача. След като се пъхва зад волана и стисва коляното ми бързо, Джеси изфучава в сутрешния лондонски трафик с обичайната си тревожна скорост.
– Какво да кажа на Патрик? – питам и се обръщам да го погледна. Толкова е красив.
– Какво? За нас ли? – стрелва ме с поглед. Бръчката му е отново на мястото си.
– Не, за нашата делова закуска. Какво сме обсъждали?
Свива рамене.
– Кажи му, че сме се договорили за таксите и че искам да дойдеш в имението в петък, за да приключим с проектите!
– Правиш го да изглежда прекалено просто – изричам. Въздъхвам и се облягам на седалката, докато гледам към парковете.
Джеси поставя ръка на коляното ми и стисва.
– Бебче, ти го правиш да изглежда прекалено сложно.
Джеси набива спирачки пред хотел „Роял Парк“ и махва на доволно изглеждащия лакей, който се приближава, за да вземе колата.
– Ще те видя у дома. – Слага длан на тила ми и ме дръпва към себе си за едно продължително сбогуване. Позволявам му да ме целуне, без да ме е грижа за лакея, който стои наблизо и зяпа с копнеж колата на Джеси.
– Около шест – потвърждавам, докато целува ъгълчето на устата ми.
Ухилва се.
– Около.
Знам, че не е времето да започвам темата, но ще ме яде през останалата част от деня. Не може да е сериозен, нали?
– Не мога да се оттегля на двайсет и шест.
Обляга се назад в седалката. Тъпите зъбни колелца се задействат. Това ме разтревожва мигновено. Той е сериозен.
– Казах ти, не обичам да те деля.
– Това е глупаво – изтърсвам, което очевидно е грешка, ако съдя по намръщването му.
– Не ме наричай глупав, Ава!
– Не те наричам глупав. Казвам, че амбициозното ти намерение е глупаво – споря тихо. – Никога няма да те напусна. – Протягам ръка и я плъзвам по тила му. Трябва ли му уверение за това?
Прехапва устни, докато се взира във волана на колата.
– Това не пречи хората да се опитват да те отнемат от мен. Не мога да го позволя. – Той обръща измъчени очи към мен. Сякаш някой ме е ритнал в стомаха.