– Какви хора?
Поклаща глава.
– Не определени хора. Не те заслужавам, Ава, но по някакво шибано чудо те имам. Ще те защитавам свирепо, ще премазвам всяка заплаха. – Ръцете му се плъзват по волана и кокалчетата му побеляват от стискане. – Добре, трябва да спрем да говорим за това, защото започвам да се чувствам малко жесток.
Седя и гледам моя красив, невротичен, властен маниак и ми се иска да му дам уверението, от което се нуждае. Думите ми няма да свършат работа. Вече започвам да го осъзнавам.
Разкопчавам колана и изпълзявам през колата, за да възседна скута на Джеси. Майната му на лакея! Дръпвам лицето на Джеси към своето, обгръщам с длани бузите му и отпускам устни към неговите. Той стене и стисва дупето ми, за да ме придърпа по-близо. Искам да ме върне в „Луссо“ още сега, но не мога да вържа Микаел.
Езиците ни бавно се преплитат, въртят се, отдръпват се и се сплитат отново и отново. Копнея за този мъж. Това е болезнен и постоянен копнеж и знам, че той изпитва съвсем същото по отношение на мен.
Отдръпвам се и виждам, че очите му са затворени. Виждала съм това изражение и преди, а последния път беше, когато имаше да ми казва нещо.
– Какво има?
Очите му бързо се отварят.
– Няма нищо – отрича. Приглажда разхлабен кичур от косата ми. – Всичко е наред.
Замръзвам в скута му. Казвал е това и преди и нищо не е било наред.
– Имаш да ми казваш нещо.
– Права си, имам. – Главата му се отпуска и аз усещам гадене. Но тогава очите му отново се вдигат и откриват моите. – Обичам те до полуда, бебче.
Отдръпвам се леко.
– Но не това имаш да ми казваш в момента.
Разтапя ме от удоволствие в скута си, когато ме озарява с усмивката си, запазена само за жени.
– Това е. И ще продължа да ти го казвам, докато ти омръзне да го чуваш. За мен е новост – добавя и свива рамене. – Харесва ми да го казвам.
– Няма да ми омръзне да го чувам, но не го казвай на никоя друга! Не ми пука колко ти харесва да го казваш.
Ухилва се с истинска момчешка, дръзка усмивка.
– Това кара ли те да ревнуваш?
Мръщя се.
– Господин Уорд, да не говорим за ревност! Току-що се заклехте да прегазите всяка заплаха!
– Добре, да не говорим! – Дръпва ме към себе си и извърта хълбоци нагоре, отприщвайки порочно пулсиране в сърцевината ми. – Да си вземем стая вместо това! – прошепва той и отново се усмихва с тези негови проклети, възхитителни устни.
Боричкам се като луда да се измъкна от скута му, за да избягам от разтопяващото му докосване, преди да съм разкъсала костюма му тук и сега.
– Ще закъснея за срещата. – Грабвам чантата и притискам устни за миг към неговите. – Искам да ме чакаш в леглото, когато се прибера.
Отправя ми доволна усмивка.
– Искания ли отправяте, госпожице О’Ший?
– Ще ми откажете ли, господин Уорд?
– Никога, но ти помниш кой командва, нали? – Опитва се да ме сграбчи, но аз избутвам бързо ръката му и изскачам от колата, преди напълно да ме е погълнал.
Пъхвам глава отново вътре.
– Ти командваш, но аз се нуждая от теб. Затова... би ли могъл да ме чакаш гол?
– Нуждаеш се от мен ли? – пита той с триумфиращо изражение.
– Винаги. Ще се видим у вас. – Затварям вратата и го чувам да вика: „У нас“, докато се отдалечавам. Усещам чифт очи, които дълбаят в мен, и се обръщам. Лакеят ме гледа с огромна усмивка на лицето. Изчервявам се обилно и побягвам по стълбите на хотела.
Водят ме до същото сепаре, в което се срещнах с Микаел предишния път, а той вече ме чака. Колажите са разположени пред него на масата и той ги изучава. Изглежда по-непринуден днес – сакото му е свалено, вратовръзката е разхлабена, но светлорусата му коса е все така перфектно оформена.
Вдига поглед, щом влизам.
– Ава, много се радвам да те видя отново – казва. Гласът му, с неговия лек акцент, е все така спокоен.
– И аз, Микаел. Получил си скиците ми – кимвам към колажите, докато слагам чантата си на един от големите зелени кожени дивани.
– Да, но проблемът е, че харесвам всички. Ти си твърде добра. – Протяга ръка и аз я поемам.
– Радвам се – отвръщам. Усмихвам се широко.
Пуска ръката ми и се обръща отново към масата.
– Но клоня към тази – сочи скицата в кремаво и бяло, която самата аз предпочитам.
– Това би бил и моят избор. Мисля, че изразява най-добре стремежа ви.
– Така е – съгласява се и ми се усмихва топло. – Седни, Ава! Искаш ли нещо за пиене?
Кацвам на дивана.
– Вода, благодаря.
Кимва на сервитьора при вратата и сяда на дивана до мен.
– Извинявам се за отлагането на срещата. Нещата у дома не се оправиха толкова бързо, колкото бях планирал.
Разводът, значи. Не мога да си представя, че нещата ще минат гладко, ако си богат колкото Микаел. Жена му сигурно се опитва да му измъкне и последното пени. Но не казвам нищо. Подозирам, че Ингрид не е трябвало да ми разкрива толкова много, а не искам да я уволнят.