– Няма проблем, наистина – усмихвам се и отново поглеждам към колажите. – Да разбирам, че клоним към това тогава? – поставям ръка върху скицата в кремаво и бяло.
Микаел се премества напред.
– Да. Харесва ми простотата и топлотата. Ти си много умна. Човек би помислил, че ще изглежда безцветно и студено, но изобщо не е така.
– Благодаря. Всичко е в тъканите и тоновете.
Усмихва се, а сините му очи проблясват.
– Да, предполагам.
Прекарваме няколко часа в обсъждане на срокове, графици и бюджет. С него наистина се работи лесно, което е огромно облекчение. След като отхвърлих поканата му за вечеря, се тревожех, че може да се получи неловко, но той прие мъжки моя отказ и не каза нищо повече.
– Всичко ще бъде от възстановими материали, нали? – пита. Прокарва пръст по скицата на голямото легло с четири колони.
– Разбира се – отвръщам и соча по-голяма част от другите мебели. – Разбирам, че Комисията по горите е сериозна институция в скандинавските страни.
– Така е – смее се. – Всички трябва да дадем своя принос за околната среда. Получихме малко лоши отзиви в пресата след „Луссо“.
Съзнанието ми е залято с картини на дванайсет супермотора и гълтащ огромни количества бензин DBS.
– Така е – съгласявам се.
Обсъждаме още известно време и аз се извинявам, за да използвам тоалетната. Доволна съм колко добре се развива срещата и нямам търпение да се върна в офиса и да започна да работя по дизайна. Застанала съм пред огледалото, разрошвам коса и пощипвам бузите си, след което излизам от тоалетната, пресичам лобито на хотела и се връщам в сепарето.
Но доброто ми настроение скоро е съсипано, когато влизам в залата и едва не се задавям. Какво прави той тук, по дяволите?
Дванадесета глава
Джеси стои нахално до Микаел и гледа скиците ми. О, този път отиде прекалено далеч. Ще съсипе моята делова среща. Боже, той ще прегази Микаел, а дори не знае, че ме е канил на вечеря.
Не знам какво да правя, докато стоя и ги гледам как си бъбрят делово, а аз се опитвам да измисля как да се справя с положението. Обичайната ми реакция относно своеволията на Джеси е да се развикам по него, но след като Микаел е тук, изобщо не може да става и дума за това.
Сякаш усетил присъствието ми (винаги го усеща), Джеси се обръща с лице към мен. Хвърлям му поглед „насилваш си късмета“ и бавно ги приближавам.
– Микаел – казвам и минавам между тях, за да седна на масата. Усещам как Джеси се напряга от глава до пети при непринуденото ми обръщение към клиента ми. Може да отиде и да се хвърли от най-близката скала! Заслужава всичко, което получава. А иска да живея с него? Може да забрави и никакво вразумяващо чукане няма да успее да промени решението ми.
Микаел ми се усмихва. Не пропускам вдигнатата вежда.
– Ава, да ви запозная! Това е Джеси Уорд. Той купи панорамния апартамент в „Луссо“. Показвах на господин Уорд скиците ти. Впечатлен е колкото и аз.
– Много мило – казвам, без дори да обърна внимание на Джеси, даже му обръщам гръб, за да застана с лице към клиента си. – Искаш ли да се уговорим за следващата ни среща още сега? – питам и усещам как от Джеси се излъчва хлад.
– Да, би било добре – казва Микаел. – Петък следобед устройва ли те? Може да се видим в „Лайф“ и да добием груба представа за количествата. Мога ли да те почерпя един обяд? – вдига вежди въпросително и въпреки че знам, че не трябва да поощрявам такъв тип поведение, не мога да се сдържа.
– Петък следобед ме устройва, а един обяд би бил чудесен – отвръщам. Усмихвам се, но усещам топлия ментов дъх на Джеси на тила си. Застанал е прекалено близо за човек, който се предполага, че не ме познава.
– Съжалявам, че ви прекъсвам – избоботва Джеси.
Боже, смята да прегази Микаел.
Сграбчва раменете ми и виждам как Микаел се намръщва объркано. Джеси бавно ме завърта, докато смаяното ми лице се извръща нагоре към него.
– Бебче, забравила ли си, че ще те водя да пазаруваме?
„О, по дяволите!“
Наистина няма никакво уважение или срам. Микаел ще се обади на Патрик, за да се оплаче, после Патрик ще разбере за Джеси и ще ме уволни! Дори не мога да намеря сили да му хвърля възмутен поглед, когато поглежда надолу към смаяното ми лице, а очите му проблясват.
– Не знаех, че се познавате – казва Микаел, който явно е объркан. Току-що бяхме представени и никой от нас не уведоми Микаел, че вече се познаваме. Ние сме много повече от познати.