Джеси зашеметява Микаел с убийствена усмивка.
– Бях наблизо и знаех, че любовта на живота ми е тук – свива рамене. – Реших да се отбия и да си получа дозата. Няма да я видя още няколко часа – обяснява, навежда се и докосва с устни ухото ми. – Липсваше ми – прошепва.
Обръща ме отново с лице към Микаел и придърпва гърба ми към гърдите си, след което обвива ръце около мен и целува слепоочието ми. Това е толкова непрофесионално. Искам да умра на място. Поглеждам към Микаел и виждам, че замислено наблюдава малката прегазваща сесия.
– Съжалявам. Когато спомена, че си тук, за да се срещнеш с приятелката си, не знаех, че говориш за Ава – казва Микаел студено.
– Да. Не е ли прекрасна? – казва, отново притиска устни до слепоочието ми и вдишва в косата ми. – И цялата е моя – добавя тихо, но достатъчно силно, за да чуе Микаел.
Усещам как лицето ми се сгорещява с всяка секунда. Очите ми се стрелкат навсякъде, само не и в посоката на Микаел. Дали се опитва да премахне Микаел? Той е клиент, а не заплаха. Поне не такава, за която Джеси знае. Бог да ми е на помощ, ако разбере за поканата за вечеря.
Очите ми спират за кратко върху Микаел. Той ме наблюдава внимателно. Чувствам се ужасно неудобно.
– Господин Уорд, ако аз имах такава Ава, несъмнено щях да направя съвсем същото – казва. Усмихва ми се и усещам как лицето ми пламва още повече. – Може би в понеделник е по-подходящо?
Гласът ми едва излиза:
– Разбира се, в понеделник ще бъде добре – опитвам се неусетно да се освободя от Джеси, но той ме е стиснал здраво и знам, че дори цялата британска армия би се затруднила да ме измъкне от ръцете му.
Микаел протяга ръка към мен.
– Ще се обадя, за да уточним час, щом проверя графика си.
Приемам предложената ръка. Приключвам важна делова среща с много важен клиент, а съм напълно обгърната от моя невротичен, властен маниак. Ужасена съм.
– Чакам с нетърпение – казвам ентусиазирано и получавам в същия миг рязко побутване в гърба. Той дразни ли ме?
Микаел излиза от сепарето и съзирам, че поглежда през рамо, докато напуска. Едва забелязвам замисленото изражение на бледото му лице и си мисля, че Джеси току-що му е отправил предизвикателство. Мога да припадна от гняв.
– Не мога да повярвам, че ти току-що направи това – казвам тихо, докато се взирам в нищото. – Ти току-що прегази моя най-важен клиент.
Завърта ме в ръцете си и се озовавам на едно ниво с лицето му, докато той се навежда, за да се изравни с мен.
– Кой е най-важният ти клиент? – пита със силно смръщено чело.
Извъртам очи.
– Ти си ми любовник, който ми е клиент.
– Аз съм нещо повече от твой любовник!
Поглеждам към паникьосаното му лице, което е така близо до моето, и проклинам желанието си да се отправя към бара и да обърна голяма чаша вино. Не, всъщност нека е бутилка!
Издишвам напълно отчаяна.
– Трябва да се върна на работа – казвам, обръщам се, но усещам как ръката му стиска китката ми, както и обичайната горещина, която е предизвикана от докосването му.
Джеси заобикаля, за да застане с лице към мен, без да пуска китката ми.
– Ти го поощри нарочно – изстрелва обвиняващо.
Да, направих го! Точно както Джеси връхлетя в „Роял Парк“ нарочно, за да провали срещата ми. И за какво? Поглеждам нагоре към него през мъглата от сълзи, събрали се в очите ми.
– Защо? – питам. Въпросът е прост.
– Защото те обичам – казва тихо.
– Това не е оправдание – тонът ми подсказва, че съм напълно разбита, което е нормално, защото съм.
Главата му се вирва нагоре шокирано и той ме приковава на място с ужасения си поглед.
– Напротив. И както и да е, той е известен женкар.
Добре, сега просто си измисля извинения, за да оправдае неразумното си поведение. Ако ме обича, трябва да ме подкрепя в работата ми, не да се опитва да я саботира.
– Не можеш да проваляш всяка моя среща с мъж клиент – казвам уморено, без да имам вяра, че опитът ми да го вразумя ще успее.
– Няма. Само него. И всеки друг мъж, който може да е заплаха.
Искам да вдигна глава и да изкрещя към небесата. Джеси вижда заплаха във всеки мъж.
– Трябва да вървя – отсичам. Опитвам се да се освободя от ръката му, но той отказва да ме пусне.
– Ще те закарам – информира ме и неохотно пуска китката ми. – Събери си нещата! – Отива до масата и започва да събира колажите ми. – Тези са наистина добри.
Не мога да се включа в ентусиазма му. Чувствам се обезверена и празна. Виждам как мечтаната ми кариера се оттича в канала пред очите ми, а най-лошото е, че съществува и дребният страх, че ще го притисна да се напие до припадък, ако не се съгласявам с неговите неразумни желания. Как може да премина от състояние на толкова неимоверно въодушевление до толкова невероятно отчаяние за толкова кратко време?