Джеси ме оставя на ъгъла на площад „Бъркли“ по моя молба, за да не забележи Патрик, че излизам от колата на господин Уорд, и то почти четири часа, след като тръгнах на сутрешна среща с него. Трябва да помисля как да поднеса това на шефа си и се моля на всичко свято Микаел да не му каже пръв. Към въпроса трябва да се подходи внимателно.
Целувам Джеси по бузата и го оставям да ме гледа. Той дъвче жестоко долната си устна, докато се измъквам от колата. Не казвам нищо, нито пък той.
– Доста дълго време те нямаше, цвете – казва Патрик, докато се настанявам на бюрото си.
– С Микаел имахме много за обсъждане. Нещата изглеждат добре – обяснявам.
Това изглежда задоволително обяснение, защото Патрик се усмихва незабавно.
– Доволен ли е?
– Много – потвърждавам и това разширява усмивката на Патрик с още няколко сантиметра.
– Чудесно! – възкликва и се отправя към кабинета си доволен.
Проверявам имейла си и чувам вратата на офиса да се отваря. Поглеждам и виждам огромен букет калии да се носи към мен. Наистина ли? Оставих го преди пет минути.
Кацват на бюрото ми и момичето въздъхва.
– Не знам защо просто не ти купи магазина. Подпиши се тук, моля! – пъхва папката под носа ми и аз надрасквам името си.
– Благодаря – отвръщам, подавам ù обратно папката и намирам картичката.
Съжалявам... почти.
Дж. х
Отпускам се в стола си. Това, което има предвид, е... че съжалява, защото знае, че ме е разстроил. Изобщо не съжалява, че е прегазил Микаел или че е съсипал моя ден. Може би трябва да остана у Кейт довечера. Добре ще ми дойде малко време, голяма бутилка вино, моите собствени мисли и никакво разсейване.
Вратата на офиса отново се отваря и виждам Рут Куин да ми се усмихва. Защо е тук? Говорих с нея тази сутрин. Русата ù коса блести и подскача, докато върви към бюрото ми и маха развълнувано.
– Ава! – припява.
– Рут – отвръщам. Мръщя се, но тя изглежда не забелязва смущението ми.
– Бях в района и реших да се отбия. – Намества стройното си тяло на стола пред бюрото ми.
– О? – казвам и очаквам да продължи.
– Да – добавя и се усмихва, но не обяснява повече.
Поглеждам часовника. Още няма три. Имам още три часа, в които да ù изпратя проектите по имейла.
– Има ли нещо, което искаш да добавиш в изискванията? – питам.
– Не. Нищичко. Сигурна съм, че ще харесам проектите.
Не съм убедена какво да кажа. Отбила се е за нищо? Без причина?
– Добре ли си, Ава? – пита. Усмивката ù помръква.
Окопитвам се.
– Да, добре съм – отвръщам. Усмихвам се насила. Не съм добре, но искам да си тъгувам на спокойствие, без да водя безцелни разговори с клиент. – Подготвих всичко, Рут. Ще се свържа с теб до края на работния ден. – Знам, че вече ù казах това по телефона, но какво друго да кажа? Да ù предложа ли кафе?
– Прекрасно – отговаря. Приглажда косата си и я отмята през рамо. – Ще правиш ли нещо приятно този уикенд?
Сега наистина се мръщя. Тя не е лепка, нали?
– Не съм сигурна.
– Трябва да пийнем по едно!
Стена вътрешно. Иска да сме приятелки. Никога не смесвай бизнеса с удоволствието – новото ми правило важи и за жени клиенти. Какво да кажа?
– Добре – думата се изплъзва от устните ми и ме смайва. Не искам да пия с Рут.
– Сигурна ли си, че искаш?
– Да, добре – потвърждавам. Опитвам се да се усмихна.
– Проблем с мъж? – Красивата ù, съвършено изскубана вежда се вдига.
– Не – поклащам глава.
– Ава, познавам кога една жена е объркана. – Смее се. – Била съм в това състояние на обърканост.
– Честно, Рут, няма мъж. – Нуждая се от Кейт за тази тема, не от клиент. Вино и Кейт.
Рут ми се усмихва разбиращо и се изправя.
– Не си струват грижите.
Отвръщам на усмивката ù, но само защото изглежда си тръгва.
– Скоро ще ти пратя проектите, Рут.
– Нямам търпение. Ще говорим скоро... за питиета. – Излиза от офиса и ме оставя объркана.
В края на деня не отивам у Кейт. Напускам офиса и съм притеглена към доковете „Сейнт Катрин“ от магнита Господар на Секс Имението. Казах, че няма да го напусна, а и се нуждая от отговори на трупащите се въпроси: например за тайнствената жена.
– Добър вечер, Ава!
– Здравей, Клайв. Може ли да говоря с някого от охраната, моля?
– Всички са извън сградата в момента. – Отклонява вниманието си към компютъра. Това е неговият начин да попречи на разговора ни да продължи, неговият начин да ме отбегне.
– Да – казвам. Въздишам и продължавам към асансьора. Когато вратата се отваря към панорамния апартамент, си отключвам и се отправям право към кухнята. Изритвам обувките си и търся вино, за което знам, че няма да е там, а после и ваза, в която да сложа цветята. Спомням си букета горе, който набързо захвърлих върху скрина, за да подготвя чукането за измъкване на истината, затова се качвам уморено и влизам в спалнята, за да го взема.