– Събуди се, красивото ми момиче!
Вдигам ръце над главата си и се протягам. О, това е хубаво. Примигвам към него и забелязвам, че е облечен. Моят заспал мозък бързо регистрира, че след като Джеси е вече облечен, няма опасност да бъда помъкната из Лондон за едно от неговите наказателни бягания.
– Колко е часът? – изграчвам.
– Рано е. Шест и половина. Имам няколко ранни срещи с доставчици в имението. Трябваше да те видя, преди да изляза – добавя, навежда се и ме целува. Вкусвам ментовия му дъх.
Срещи с доставчици? Какви доставчици може да са това? Тръшвам капака на тези мисли моментално. Прекалено рано е.
– Моите очи няма нужда да са отворени, за да ме видиш ти – оплаквам се, докато се пресягам и го дръпвам надолу. Мирише чудесно.
– Ела и закуси с мен! – приканва ме. Дръпва ме от леглото и аз, досущ като шимпанзе, увивам голото си тяло около него в обичайната си поза. – Мачкаш дрехите ми – казва без никаква загриженост, докато ме носи от спалнята надолу към кухнята.
– Тогава ме пусни – отвръщам, като знам, че няма да го направи.
– Никога.
Усмихвам се самодоволно и попивам цялата му свежа прелест.
– Нямам нужда от напомнящо чукане. Все още можеш да дойдеш на обяд.
– Езикът! – смее се. – Съжалявам. Наистина трябваше да те видя, преди да изляза.
Сковавам се при думите му. Е, при една определена дума: съжалявам. Мамка му! Бях забравила за среднощния му срив. Поставя ме нежно на плота.
– Ти се събуди посред нощ.
– Така ли? – пита. Веждите му се смръщват. Не знам дали да бъда облекчена, или разтревожена.
– Не помниш ли?
– Не – казва и свива рамене. – Какво искаш за закуска? – Оставя ме на плота и отива до хладилника. – Яйца, геврек, плодове?
– Каза, че имаш нужда от мен – подхвърлям и се надявам той да се хване.
Не се хваща. Думите ми минават покрай ушите му.
– И? Казвам го и когато съм буден. – Дори не се обръща от хладилника.
– Каза, че съжаляваш. – Поставям ръце под бедрата си.
Сега се обръща.
– Казах го и когато бях буден.
Вярно е, каза всичко това, когато беше буден, но през нощта беше в такова особено състояние.
Усмихва се.
– Ава, вероятно съм имал кошмар. Не помня. – Обръща се отново към хладилника.
– Беше малко като обезумял, разтревожих се – казвам плахо. Не беше нормално.
Тръшва вратата на хладилника по-силно от необходимото и моментално съжалявам, че съм започнала темата. Не се страхувам от него, но начинът, по който се държи, ме прави предпазлива. Не искам да започна новия ден с кавга. Все пак той говореше в съня си.
Приближава се и дъвче долната си устна. Наблюдавам го предпазливо. Когато идва до мен, се настанява между краката ми и измъква ръцете изпод бедрата ми. Държи ги между нас и ги гали с палци.
– Престани да се тревожиш за това, което говоря в съня си! Казах ли, че не те обичам? – пита тихо.
Усещам как веждите ми се сключват.
– Не.
Зелените му очи проблясват, а ъгълчето на устата му се вирва нагоре.
– Само това има значение – отсича. Целува челото ми.
Отдръпвам се от устните му. Отново го прави. Изплъзва се.
– Това не беше нормално. И ми писва да слушам този тон – казвам и се мръщя. – Или говори, или изчезвам! – Зяпналата му уста се затваря, но той все още не започва да говори. Шокирала съм го. – Какво да бъде? – притискам го.
– Каза, че никога няма да ме оставиш – изрича тихо.
– Добре. Нека перифразирам! Няма да те оставя, ако започнеш да отговаряш, когато те питам нещо. Какво ще кажеш?
Дъвче устната си и ме гледа втренчено, но аз не отмествам поглед.
– Не е важно.
Смея се невярващо и се опитвам да се раздвижа, но той се приближава и спира опитите ми да се смъкна от плота.
– Сънувах, че те няма – изстрелва думите бързо, почти в паника.
Спирам борбата да се освободя.
– Какво?
– Сънувах, че се събуждам, а теб те няма.
– Къде бях?
– Не знам, по дяволите. – Пуска ме и ръцете му се заравят право в косата му. – Не можех да те намеря.
– Сънувал си, че съм те напуснала?
Бръчката му е свирепа.
– Не знам къде беше отишла. Просто те нямаше.
– О! – възкликвам. Не знам какво друго да кажа, а той отказва да ме погледне. Изпаднал е в подобно състояние от това, че съм го напуснала?
– Не беше приятен сън, това е. – Не ме поглежда и внезапно се чувствам малко виновна. Това е сериозно затруднение.
– Няма да те напусна – опитвам се да го уверя, – но трябва да говорим. Налага се да измъквам информация от теб с мъчения, Джеси. Изтощително е.
– Съжалявам.
Пресягам се и го придърпвам отново между бедрата си. Това е един от онези мигове, в които аз съм по-силната. Стават все по-чести, докато го опознавам.