– Да го вдигнем ли? – напомня Джон и кимва към Джеси на пода.
Неохотно пускам ръката на Джеси и оставям Сам и Джон да застанат от двете му страни за координирано преместване. Когато го вдигат от скута ми, ставам и изтичвам напред, за да съм сигурна, че пътят им е чист, че целият ъглов диван е освободен от милионите възглавнички (всичките мое дело) и че прилича повече на легло.
Дрю слиза по стълбите, понесъл достатъчно одеяла, а Сам и Джон чакат търпеливо. Тежестта на Джеси е разпределена поравно между тях. Вземам една кадифена завивка от Дрю и я постилам върху студената кожа, а после се дръпвам, за да могат да го поставят на дивана. Подпирам главата му на възглавници и слагам друга завивка върху голото му тяло. Отпускам се на колене до него и галя с ръка брадясалите му страни. Залива ме съжаление и сълзите отново започват да се стичат по бузите ми. Можех да спра това. Ако не бях изхвърчала навън, той нямаше сега да е в това състояние. Трябваше да остана, да го успокоя и да го отрезвя. Мразя се.
– Ава, добре ли си? – чувам тихия глас на Дрю през сподавените си хлипания и една ръка започва да разтрива гърба ми.
Подсмърчам и изтривам нос с опакото на дланта си.
– Добре съм, съжалявам.
– Не се извинявай! – въздъхва Сам.
Навеждам се над Джеси и поставям устни върху челото му. Задържам ги там няколко секунди и когато се вдигам от пода, ръката му се стрелва изпод одеялото и ме сграбчва.
– Ава? – гласът му е дрезгав и пресипнал, очите му се отварят леко и оглеждат стаята. Когато откриват моите, виждам единствено празни дупки към нищото. Обичайните му зелени пристрастяващи очи сега са почти черни.
– Здравей! – поставям длан върху неговата.
Той започва да повдига глава от възглавницата, но преди да успея да го бутна обратно долу, се отказва.
– Толкова съжалявам – промърморва. Ръката му започва да пълзи нагоре по ръката ми, за да намери отново лицето ми. – Съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам...
– Спри! – прошепвам с треперещ глас, докато му помагам да докосне лицето ми. – Моля те, престани! – обръщам устни към ръката му и целувам дланта му. Когато се обръщам отново към него, очите му са затворени. Отново е потънал.
Вземам ръката му и я поставям под одеялото, като се старая да е добре завит. Ставам и се обръщам. Сам, Дрю и Джон стоят тихо и ме гледат как се грижа за него. Напълно съм забравила, че не съм сама с Джеси, но изобщо не съм засрамена.
– Ще направя кафе – нарушава тишината Сам и се отправя към кухнята, а Джон и Дрю тръгват след него.
Поглеждам отново към Джеси. Инстинктът ми казва да изпълзя на дивана и да се сгуша до него, да го галя и да го успокоявам. Може и да го направя, но първо трябва да поговоря с момчетата. Отивам след тях в кухнята и откривам Сам и Дрю да изправят бар столовете, а Джон да вдига хладилника от пода. Не беше така, когато си тръгнах в неделя. Джеси явно е изпаднал в ярост.
– Трябва да бягам – казва със съжаление Дрю, докато изправя последния стол. – Имам среща с Виктория – добавя. Изглежда малко засрамен.
– Върви, приятел! – казва Сам, докато търси чашите. – Ще ти се обадя по-късно.
– В последния шкаф вдясно, на най-горния рафт – напътствам Сам. Той се обръща и ме поглежда въпросително, докато Дрю излиза.
Свивам рамене.
Сам отнася три чаши черно кафе на плота, край който сме се настанили двамата с Джон.
– Дори да има, няма да рискуваме с мляко. Черно става ли? – пита Сам.
Кимвам и си взимам чаша. Джон също взима една и слага невероятните четири лъжички захар в своята. Знам, че няма мляко, но е безсмислено да споделям тази информация.
– Е – започва Сам, – след като вече го намерихме, какво ще правим с него? – шегува се.
Сам отново е възвърнал безгрижното си поведение и това е облекчение. Моята собствена тревога се подхранваше от неговата загриженост, а както се оказва, той е имал всички основания да бъде неспокоен. Вътрешно потрепервам при мисълта, че Джеси е бил сам и е страдал тези последни пет дни. Колко още щеше да лежи тук, ако бях отказала да дойда? Със сигурност щяха да се обадят в полицията.
– Всичко върви гладко в имението – обажда се Джон. – Няма нужда да се тревожим за това. Ще се върне към нормалното състояние, след като изкара едноседмичен махмурлук.
– Не трябва ли да отиде в клиника? – питам. – Или на терапия, не знам – добавям. Нямам представа как стават тези неща.
Джон поклаща глава и слага отново очилата си. Започвам да се чудя каква е връзката му с Джеси. Мислех, че е просто служител, но изглежда знае всичко.
– Не клиника – заявява Джон категорично. – Той не е обсебен от алкохола, Ава. Пиеше, за да облекчи гадното си настроение, да запълни празнина. Когато започне, не може да спре – бегло ми се усмихва. – Ти помогна, момиче.