Поглеждам към него и откривам обвиняващите му очи. Добре, да, бях на пода на бара, но не се търкалях и не бях ужасно пияна. Поне не в този момент. Беше Кейт и тя събори и мен. Колкото до роклята... Е, това е дребен проблем, като се има предвид как невротичният мъж тук разкъса проклетото нещо. Бих могла да изляза, да пия няколко чаши вино, да нося нещо приемливо и да не се търкалям по пода. Тогава няма да има нужда охранителят да бие тревога. Вероятно мога да остана у Кейт, за да не му натривам носа. Смея се на амбициозната си идея. Никога няма да ми позволи да нощувам у Кейт.
Оставям го да ме държи близо до себе си, докато продължаваме по пътя към офиса.
– Сега трябва да ме пуснеш – казвам, когато наближаваме. Патрик може да е там, а не съм споменавала никакъв „делови“ обяд с господин Уорд. Това е болезнено трудно.
– Не – мърмори той.
– Какво ще правиш до края на деня? – Ето, това е нещо, което наистина искам да знам. Моля се да каже, че има купища работа, с която ще е зает, за да мога да отида до Мат и да си взема нещата, без да се тревожа, че мамя Джеси. Премълчаването не е точно лъжа.
Джеси се цупи.
– Ще мисля за теб.
Това изобщо не ме кара да се чувствам по-добре.
– Ще се върна у вас, щом свърша работа – казвам и веднага осъзнавам, че току-що съм излъгала. Използвам всеки грам воля, за да не посегна към косата си.
– У нас! – поправя ме. – По кое време?
– Около шест. – Плюс-минус един час, добавям на себе си.
– Обичаш да си уклончива, нали? Около... – казва. Присвива очи към мен и имам чувството, че ме гледа под лупа.
– Случва се – отвръщам и се облягам на него за целувка.
Той ме грабва, навежда ме назад през ръката си в нелепо театрално изпълнение и ме целува страстно насред площад „Бъркли“. Хората ни заобикалят и цъкат, докато минават, но изобщо не ми пука.
– Боже, обичам, обичам, обичам те, мамка му!
Ухилвам се.
– Знам.
Дръпва ме отново в изправено положение, заравя лице в шията ми и захапва ухото ми.
– Не мога да ти се наситя. Нека те отведа у дома!
Изкушавам се да зарежа работата и да му позволя, когато телефонът ми започва да пее и ме изтръгва от бунтовните ми мисли. Ровя в чантата, като оставям Джеси, залепнал за врата ми. Напипвам телефона и го вдигам над Джеси, за да видя кой звъни. Изстенвам. От всички моменти, когато Микаел може да се обади, той уцелва точно този?
Джеси се отдръпва и ме поглежда с въпросителни очи.
– Кой е?
– Просто клиент. – Пъхвам телефона в чантата. Ще му се обадя по-късно. – Ще се видим у вас. – Тръгвам, но Джеси ме стисва за китката.
– По дяволите, Ава! У нас! Кой беше? – Внезапната смяна на настроението му ме хваща неподготвена.
– Микаел – изсъсквам. – Просто клиент. – Дръпвам китката си и поемам по краткия път до офиса.
Телефонът ми започва отново да звъни и го вадя, докато влизам в офиса.
– Микаел! – поздравявам.
– Ава, обаждам се да потвърдя уговорката за понеделник – казва. Гласът му се процежда в ушите ми. Наистина е доста секси. – По обяд удобно ли е?
Сривам се на стола си и се извъртам с лице към бюрото. С ужас откривам Джеси, който е застанал над мен, дебне като побеснял звяр, а гърдите му се повдигат. Том и Виктория са на бюрата си и гледат напрегнато, без да правят опит да скрият интереса си. Хвърлям поглед през рамо и виждам Патрик в кабинета си, но, слава Богу, той не осъзнава какво става, напълно погълнат от нещо на компютърния си екран.
– Ава?
– Микаел, извинявай! – казвам и поглеждам въпросително към Джеси, но той ме пренебрегва и продължава заплашителното си изпълнение, без да се интересува от мястото или от зрителите. – Да, добре. – Опитвам се да звуча професионално и самоуверено. Провалям се ужасно.
– Ава, добре ли си?
– Да, добре съм. Благодаря.
– Добре. Значи си нарушила собственото си правило?
Сърцето ми пропуска няколко удара.
– Моля? – думата едва минава през внезапно нервното ми дишане.
– Джеси Уорд. Той е клиент, нали?
Не знам какво да кажа. Не, не беше клиент, не когато работех по „Луссо“, но не съм достатъчно глупава, за да го посоча. Микаел сигурно знае, че се предполага да работя за Джеси. Предполага се. Още не съм се връщала в имението, а Джеси не ме е притискал да ходя.
– Откога се виждате с него?
Кръвта ми изстива, докато търся в ума си правилния отговор.
– Ъм.... около месец – запъвам се по телефона. Защо пита това?
– Хммм. Много интересно. – Кръвта ми замръзва още повече. Защо да е много интересно? Все още се взирам в зелените очи на мъжа, за когото бих умряла, а този по телефона звучи така, сякаш има да ми казва нещо. Нещо, което ще ме изхвърли от Седмото небе на Джеси, не че точно в този момент съм там.