Излизам от асансьора и вадя ключа от страничния джоб на чантата си, за да си отворя. Тръшвам вратата зад себе си и хвърлям чантата на пода ядосано.
– Шибан мъж! – ругая на себе си.
– Здравей! – казва един тих глас.
Вдигам поглед и виждам побеляла жена на средна възраст, която стои пред мен. Предполагам, че трябва да съм разтревожена от тази странна жена в апартамента на Джеси, но съм прекалено ядосана.
– Коя си ти, по дяволите? – изтърсвам злобно. Жената леко се присвива и едва тогава забелязвам кутията с полировка за мебели и бърсалката в ръката ù.
– Кати – казва тя. – Работя за Джеси.
– Какво? – питам нетърпеливо, но тогава гневът, който доминира цялото ми същество, отстъпва, за да позволи на малкото късче информация да попие.
„О, мамка му!“
Вратата зад мен се отваря. Обръщам се и виждам Джеси да влиза. Поглежда мен, после жената, която стои пред двама ни.
– Кати, вероятно трябва да си тръгваш. Ще говоря с теб утре – казва спокойно, но все още усещам гнева в гласа му.
– Разбира се. – Оставя полировката и бърсалката на страничната масичка и сваля престилката си, която сгъва бързо, но грижливо. – Сложих вечерята във фурната. Ще бъде готова след трийсет минути! – Вдига една чанта от пода и пъха престилката най-отгоре. Бог да я благослови, усмихва ми се, преди да тръгне. Това е повече отколкото заслужавам.
Джеси я целува леко по бузата и потрива рамото ù утешително. Гледам как тя излиза във фоайето и виждам Джон и Клайв да пренасят чантите ми от асансьора. Това е загуба на време, защото няма да остана тук. Отивам в кухнята и дръпвам вратата на хладилника с надеждата, че някоя бутилка вино може магически да е намерила пътя си към него. Горчиво съм разочарована.
Тръшвам вратата на хладилника и изфучавам от кухнята нагоре по стълбите. Дори не мога да погледна Джеси в момента. Когато влизам в спалнята, тръшвам още една врата. Стоя и се чудя... Сега какво? Трябва просто да изляза – да дам и на двама ни малко време да се успокоим. Всичко стана прекалено силно, прекалено бързо. Отровно е, осакатяващо.
Въздишам уморено и безутешно отпускам глава в ръцете си. Усещам как в очите ми се събират сълзи, а в гърлото ми се оформя буца. Влюбена съм до уши в мъж, който има най-необуздания характер и предизвикателното държане. Но в другия край на спектъра той е най-любящият, най-чувствителният и най-покровителственият мъж във вселената. Ако Джон е прав и Джеси е такъв само с мен, трябва ли да сме заедно? Ще умре от сърдечна недостатъчност, преди да навърши четирийсет години, и вината ще бъде моя. Джеси в добри моменти е невероятен. Но в лоши – непоносим.
Мислех, че съм започнала да откривам това, което трябва да знам, но с течение на времето разбирам все по-ясно, че не съм. И изглежда няма да разбера скоро... освен ако не питам Микаел...
Вратата отхвърча и Джеси нахлува вътре. Изглежда така, сякаш го е ударил ток. Видимо трепери и главната артерия на врата му се издува. Държи нещо в ръката си.
– Какво е това, мамка му? – Изглежда така, сякаш може да се възпламени всеки момент. Намръщвам се, но тогава осъзнавам, че държи лист със списък на полети. Патрик сигурно го е пъхнал в чантата ми.
Господи, сега вече загазих.
Чакай малко!
– Ровил си в чантата ми? – питам. Шокирана съм. Не знам защо, но той нахлува в личното ми пространство през цялото време. Не изглежда засрамен или готов да се извини. Просто размахва хартията пред лицето ми, докато гърдите му се повдигат и спадат.
Избутвам го и се спускам надолу по стълбите. Чувам, че ме следва – тежкото му дишане почти заглушава енергичните му стъпки. Вдигам чантата си от пода и я отнасям в кухнята.
– Какво правиш, по дяволите? – крещи той. – Не е там, тук е. – Пъха листа под носа ми. Тупвам чантата на кухненския плот и започвам да ровя в нея.
Нямам представа какво търся.
– Няма да ходиш в шибаната Швеция, нито в Дания, нито където и да е, мамка му! – крещи. Гласът му е по средата между гнева и страха.
Поглеждам го. Да, определено има страх.
– Не ми бъркай в чантата! – изсъсквам думите през собствения си гняв и го гледам обвиняващо.
Той се отдръпва малко и тупва хартията на плота, като продължава да ме гледа кръвнишки.
– Защо? Какво още криеш от мен?
– Нищо!
– Нека ти кажа нещо, жено! – заявява, приближава към мен и навежда лице към моето. – Ще умра, преди да те оставя да напуснеш страната с този женкар – отсича. Вълна от чист ужас минава през гласа му.
– Той няма да идва! – крещя и тръшвам чантата си за допълнителен ефект. Не го знам със сигурност и всъщност подозирам, че ще дойде. Микаел има план и мотив.