– Напротив. Ще те последва там, повярвай ми! Той е неуморен, когато преследва жени.
Всъщност се смея.
– Точно като теб ли?
– Това беше различно! – излайва той. Затваря очи и вдига пръсти до слепоочията си, като че се опитва да освободи малко напрежението си.
– Ти си невъзможен – изстрелвам.
– И защо взимаш витамини? – пита. Намръщва се хубаво. – Бременна си, нали?
Грабвам витамините от чантата си и ги хвърлям по главата му. Той се опулва, прикляква бързо, за да ги избегне, и те се забиват в стената, а после падат на кухненския под. Трябва да си върна контрола. Губя го страшно бързо.
– Купих витамините за теб – крещя. Той ме поглежда, сякаш може да съм откачила. Близо съм.
– Защо? – поглежда шишенцето на пода.
– Ти подложи организма си на тежко изпитание. Забрави ли?
Засмива се.
– Не ми трябват хапчета, Ава. Казах ти. – Тръгва напред, грабва ръцете ми и ме дръпва към себе си. – Не съм шибан алкохолик. Ако пия сега, ще бъде защото ти си ме вбесила до лудост – изкрещява последните думи в лицето ми.
– Обвиняваш мен за всичко това – заявявам. Не питам, защото той вече ми го изкрещя в лицето.
Той ме пуска и се отдалечава.
– Не, не те обвинявам. – Ръцете му се стрелват към косата от безсилие. – Какво още криеш от мен? Делово пътуване с богат датчанин – не спира и ме гледа свирепо. – Приятна визита при бившия?
– Приятна? – заеквам. Мисли, че да се видя с Мат е било приятно? – Ти, глупав, шибан мъж!
– Езикът!
– Разкарай се! – изкрещявам. Той е на съвсем друга шибана планета! Ако ме познаваше толкова добре, колкото твърди, нямаше да хвърля такива глупави намеци наоколо.
– Не мога да съм близо до теб в този момент – крещи той. Стиска зъби и виждам как мускулите на челюстта му трептят. – Обичам те, Ава. Толкова много, но не мога да те погледна. Това е скапано. – Излиза от кухнята.
Входната врата се тръшва, а миг по-късно се чува и страхотен трясък. Изтичвам във фоайето. Джеси не е там, но огледалната врата на асансьора е пръсната на милиони парчета. През умопомрачението си успявам да се зачудя още какво е причинил на нещастната си ръка. После заплаквам. Безнадеждно, хълцайки. Чувствам се напълно безпомощна и тотално загубила контрол. Струва ми се, че той ме изпитва, че проверява дали имам силата да го измъкна от тази пълна каша. А отгоре на всичко се боря с непрестанната дребна мисъл, че аз съм го докарала до подобно състояние. Това не е здравословно.
Връщам се в голямата открита дневна и виждам как всичките ми чанти са подредени в спретната редичка до стълбите. Какво да правя с тях? Да остана ли?
Оставям ги. Не знам какво друго да правя, затова отивам и сядам на един шезлонг на терасата и плача сама – силен, разтърсващ раменете рев с обилни сълзи, докато се опитвам да открия някаква посока. Взирам се в пространството и се чувствам изоставена. Познати чувства, нито едно от които не исках да изпитвам повторно, отново нахлуват в мен. Празнота, загуба, самота и обезсърченост – емоции, които ме бяха пратили в най-долния кръг на ада, докато Джеси не се появи в живота ми. Как стана така, че имам толкова силна нужда от него? Как се случи това с мен? Той си отиде и сега имам доста добра представа как се е чувствал, когато аз му причиних същото. Сякаш огромна част от мен липсва.
Така е.
Качвам се обратно горе и заставам под душа. Стоя векове под струята и разсеяно насапунисвам тялото си. Където и да се обърна, виждам нас двамата с Джеси – на мивката, до стената, под душа. Навсякъде сме заедно. Излизам набързо, внезапно обзета от отчаяно желание да избягам от спомена за интимността ни. Изсушавам косата си и се пльосвам на леглото. Не съм сигурна колко време лежа и се взирам празно в тавана. Минути. Часове. Кожата ми пари и е изопната от изсъхналите сълзи. Може би трябва да се ориентирам по това. Връщам се назад, въпреки че се опитвам да не го правя, към онези случаи, в които сме били разделени и той е пил. Ще пие ли сега? Мисълта кара сърцето ми да запрепуска в болезнен галоп в гърдите ми, като че се опитва да стигне чак до устата ми. Представата за Джеси и алкохол е достатъчна да ме накара да скоча към кухнята, за да си взема телефона.
С влизането усещам уханието на нещо, което мирише наистина добре. О! Изтичвам до фурната и я изключвам. След това грабвам телефона си и избирам Джон.
Ниският тътен на гласа му се процежда по телефона след първото иззвъняване.
– Той е тук, Ава.
– В имението ли? – питам. Толкова съм облекчена, но в същото време се чудя какво прави там.
– Да – казва. В гласа на Джон се усеща съжаление. Това ме кара да се стегна.