– Да дойда ли? – добавям. Не знам защо питам, след като вече се качвам нагоре, за да се облека.
Джон изхъмква в телефона.
– Вероятно е най-добре, момиче. Той отиде право в кабинета си.
Затварям, метвам си някакви дрехи и се отправям към вратата. Ключовете за колата ми. Джеси не ми върна ключовете за колата. Гмурвам се в кашоните с притежанията ми и се моля да открия резервния комплект. Накрая го напипвам.
За нула време се озовавам във фоайето на „Луссо“. Тичам, а токчетата ми потракват бързо по пода. Забелязвам Клайв, коленичил зад бюрото си, но бързо го подминавам, без да кажа и дума. Нямам време за него тази вечер. Горкият човек ще се чуди какво е направил, за да ме ядоса.
– Ава! – чувам да вика след мен. Не бих спряла, но звучи така, сякаш нещо наистина не е наред. Може би тайнствената жена се е връщала.
– Какво има, Клайв?
Той изтичва към мен паникьосан.
– Не може да излизаш!
Какви ги говори?
– Господин Уорд – задъхва се – каза, че не трябва да напускаш „Луссо“. Беше много настоятелен.
– Клайв, нямам време за това. – Продължавам по пътя си, но той сграбчва ръката ми.
– Моля те, Ава! Ще трябва да му се обадя.
Не мога да повярвам. Сега е накарал портиера да играе ролята на затворнически пазач?
– Клайв, не е твоя работа да правиш това – посочвам. – Моля те, пусни ръката ми!
– Е, аз също му го казах, но господин Уорд може да е много настоятелен.
– Колко, Клайв?
– Не знам за какво говориш – казва бързо и намества шапката със свободната си ръка. Не би могъл да изглежда по-виновно дори да опитваше.
Издърпвам ръката си от Клайв и отивам до портиерското бюро.
– Къде държиш номера на господин Уорд? – питам, докато оглеждам високотехнологичните монитори пред себе си. Забелязвам, че мобилният телефон на Клайв също е на бюрото.
Клайв приближава с учудено изражение на лицето.
– Всичко е свързано с телефона през системата. Защо питаш?
– Имаш ли номера на господин Уорд на мобилния си? – питам.
– Не, Ава. Всичко е програмирано в системата. Поверителност за живущите и така нататък.
– Добре – казвам, изскубвам жиците, които свързват телефонната система с компютъра, и ги пускам в оплетена купчина на пода, където се срещат с челюстта на Клайв.
По пътя навън чувам шокираното оплакване на горкото старо момче и изпитвам леко бодване на вина. Това ще бъде поредната сметка, която ще се включи в актива на панорамния апартамент.
Скачам в колата си и веднага забелязвам малка черна кутия на таблото. Знам какво е. Натискам и портите на „Луссо“ започват да се отварят.
По целия път до имението се моля да не намеря Джеси с питие в ръката. Това е първият път, в който се връщам, след като открих какви дейности предлага клубът, но необходимостта да го видя надминава нервността и неохотата, които ме обземат.
Петнадесета глава
Джон отваря вратата на имението, преди да съм стигнала до нея, и ми се усмихва успокояващо.
– Той успокои ли се? – питам, докато минавам покрай бара и стигам до лятната стая. Около зоните за сядане са се събрали хора. Пият и говорят. Вероятно обсъждат какво ще предложи вечерта. Нападната съм от дузина любопитни погледи. Цялата се напрягам.
– Проклятие, момиче, действаш му силно на копелето – смее се Джон и зървам проблясъка на златния зъб.
Изпускам въздишка в знак на съгласие.
– Моят мъж е предизвикателен.
Джон ме поглежда и се усмихва.
– Предизвикателен? Интересна дума. Аз го наричам шибан трън в задника. Но не мога да не се възхитя на решителността му.
– Решителност? – изричам. Усещам как челото ми се сбърчва. – Решителност да бъде предизвикателен ли?
Джон спира, щом стигаме кабинета на Джеси.
– Никога не съм го виждал толкова решен да живее.
– Какво искаш да кажеш с това? – питам и не мога да скрия объркването си. Не виждам никаква решителност да живее. Виждам само решителност да се довърши, като се подлага на стрес. Джеси е напълно решен да се самоунищожи.
Дъхът ми спира.
„Самоунищожителен.“ Джеси го беше казал, когато ме взе на мотора си.
– Повярвай ми, това е за добро! – Джон ме гледа нежно. – Бъди по-внимателна с него!
– Откога го познаваш, Джон?
– Достатъчно отдавна, момиче. Сега ще те оставя – казва и понася огромното си тяло по коридора.
– Благодаря, Джон – казвам след него.
– Всичко е наред, момиче. Всичко е наред.
Стоя пред кабинета на Джеси и ръката ми виси над бравата. Неочакваната информация на Джон, макар и смътна, е изострила още повече любопитството ми. Умът ми препуска в мисли за алкохол, топване, оскъдни кожени облекла и белези. Завъртам бравата и предпазливо влизам в кабинета на Джеси.